всичките му блестящи съоръжения от метал и стъкло , с ужасяващите му
оръжия и чудеса – потъва в хаос и вечна нощ.
А има и някои времеви нишки , в които твоят свят просто не съществува.
Няма нищо освен прах и камъни на мястото , където твоята планета и луната
£ се въртят в космоса.
Винаги съм знаел , че съдбата на нашите светове – твоя и моя – зависи от
действията на отделни личности. Стореното от един човек може да промени
хода на събитията в целия свят и да сътвори история.
И ти си един от тези хора.
Ти си могъща. Сребро – най -могъщото , което някога съм виждал. Освен това
си и смела. Това е ясно.
Способна си да промениш историята , но за да го сториш , трябва да ми се
довериш. Това може да ти е трудно , защото знам , че през целия си живот не
си вярвала на никого , освен на брат си , а изследванията ми показват , че
двамата сега сте разделени. Ако това ще те утеши донякъде , вие ще се
съберете отново , макар и за кратко. Аз те моля да се довериш на някого , когото изобщо не си виждала , който ти пише от времето преди десет хиляди
години , и живее в свят , който е отвъд твоите разбирания. Но ако ми се
довериш и направиш каквото е нужно – и успееш , – ще спасиш света. Не само
моя и твоя свят , а и всички невиждани Сенкоцарства и всичко живо в тях.
Милиарди разумни същества ще ти дължат живота си.
Провалиш ли се, същите тези милиарди ще умрат.
Но трябва да ти кажа , че този успех ще си има цена. Ще платиш скъпо.
Сърцето ти ще бъде разбито хиляда пъти и ще се научиш да проклинаш
името ми сега и навеки.
Затова трябва да избираш. Хиляда години преди да напиша тази плочка , създадох пророчество , което завършва с думите : „Двамата , които са един , трябва да станат единият , който е всички. Един да спаси света и един да го
унищожи“.
Коя си ти, Софи Нюман?
Коя си ти?
Глава четиридесет и трета
Джош Нюман погледна локвата в краката си.
– Нищо не става – започна той... а после млъкна. Цялата вода между камъните
внезапно бе изчезнала. Можеше да види как мъничкото зелено създание се гърчи и
извива върху песъчливия бряг като риба на сухо. Джош присви очи; не изглеждаше
ли малко по-дебело? Лотан потрепери, дращейки в мръсния пясък. А после Джош
осъзна, че създанието расте, удвоявайки размерите си при всяко потръпване.
Трябваше му само миг да порасне от няколко сантиметра до две педи дължина.
След още миг вече бе близо метър.
Имаше подчертана прилика с гущер, но докато растеше, заприличваше все
повече на комодски варан. Дълги жълти раздвоени езици се стрелкаха от седемте
му усти и когато вдигна глава към небето, дъхът му вонеше на развалено месо и на
отдавна умрели твари от морското дъно.
Лотан потръпна и удвои отново размерите си, за да стане дълъг два метра...
– Трябва да се махаме оттук – каза напрегнато Били. Двамата с Вирджиния още
държаха Дий. – Вижте му зъбите – твар като тази се нуждае от месо. А ние сме
най-близката храна.
...Затресе се силно, костите му изпукаха, мускулите се размърдаха, кожата се
разтегли, за да стане четири метра...
Всичките седем глави се втренчиха в петимата човеци. Четиринайсет чисто черни
очи ги гледаха немигащо. А после Лотан се втурна напред с потресаваща бързина,
скъсявайки разстоянието наполовина само за миг.
– Бягайте! – изкрещя Били.
– Не! – промълви Дий.
Джош загледа с ужас как създанието се разтресе диво и се удължи до осем
метра, почти колкото някой от трамваите, движещи се в града отвъд залива.
– Колко голямо става това нещо? – попита Били.
– Дайте да забавим малко нещата. – Като продължаваше да държи Магьосника,
Вирджиния, извади флейтата си с една ръка и я притисна към устните си. Звукът бе
твърде висок за човешкото ухо и те доловиха само леко трептене във въздуха. Три
чайки, летящи над тях, рухнаха от небето и цопнаха във водата, но Лотан остана
незасегнат. Пристъпи по-наблизо и седемте му усти зейнаха, разкривайки