многобройни редици свирепи зъби. Дебели лиги закапаха по камъните.
Дий се засмя хрипливо, а когато заговори, гласът му представляваше дрезгав
шепот.
– Той е глух. Вълшебната ти флейта е безполезна.
– Разбрах го вече – промърмори Вирджиния.
По зелената кожа на Лотан затрептяха червени и черни вълни, бягащи нагоре и
надолу по тялото му. После изведнъж всичкият цвят се вля в главите, обагряйки
всяка от тях в различен оттенък на аленото, с изключение на средната, която бе
станала близо два пъти по-голяма от останалите и сега бе чисто черна.
Джош свиваше и отпускаше юмруци. Златните му аурални ръкавици се
образуваха отново и запълзяха нагоре по ръцете му, покривайки ги с метал.
Седемте глави на Лотан моментално се втренчиха в момчето.
– Джош – каза тихо Макиавели, без да откъсва очи от звяра. – Предлагам да
престанеш с това, което правиш. Веднага!
– Предпазвах се с помощта на аурата си – започна Джош.
Дий се изтръгна от ръцете на Деър и Били. Малко цвят се бе върнал в
пепелявобледото лице на Магьосника, но очите му още бяха оградени със сенки и
той притискаше подутата си лява ръка към тялото си. Пристъпи към създанието,
което надигна глави, сякаш се канеше да нападне, а после ноздрите му се
разтвориха с мляскане и седемте му езика опитаха въздуха. Дий се обърна с гръб
към звяра.
– Лотан не се храни само с плът. Той е нещо като вампир – изсмуква аурата на
всяко живо същество. – Докторът погледна към Макиавели. – Достатъчно смел ли
си да протегнеш ръката си?
– Може да съм достатъчно смел, но не съм достатъчно глупав – каза
италианецът, вперил очи в създанието.
Били веднага протегна лявата си ръка и във въздуха се усети землистият мирис
на червен пипер. Пурпурночервена мъгла обгърна дланта на безсмъртния.
Лотан потрепери и всичките му глави насочиха вниманието си към американеца,
трепкайки с езици. Изведнъж Били изсумтя и тръгна с олюляване напред, а аурата
му потече, виейки се, от ръката му към създанието. Жълтите езици залочиха
ефирния червен дим от въздуха.
– Престани, Били! – каза Макиавели.
Американецът се опита да свали ръката си.
– Не мога – изпъшка той. Аурата му потъмня и потокът, носещ се през въздуха
към гущера, вече се виждаше ясно. Вените по протегнатата ръка на Били се бяха
издули и той засъска от болка, когато ноктите му станаха червени, а после
виолетови, преди накрая да почернеят, да се напукат и изпопадат.
Джош моментално пристъпи пред Били и го зашлеви през лицето. Безсмъртният
изсумтя изненадано. Джош го хвана за яката на ризата и с хватка от таекуондото
подкоси опорния му крак и го събори на колене. Безсмъртният се удари силно в
камъните и аурата му моментално помръкна.
– Леле, това боли. Мисля, че ми счупи капачката на коляното – оплака се Били.
Протегна ръка и Джош го изправи на крака. – Никога не съм мислел, че ще
благодаря на някого, задето ми е причинил болка – но благодаря! Задължен съм ти
– а аз никога не забравям дълговете си. – Той сви лявата си длан. Беше бледа и
набраздена с вени и спукани капиляри, а от местата на изпопадалите му нокти се
процеждаше бистра течност. – Това адски щипе – промърмори той.
– Постъпи глупаво – сопна му се Вирджиния.
– Винаги съм си бил глупав – ухили £ се Били Хлапето.
– Това ли е звярът, когото ще пуснеш срещу града? – попита тихо Макиавели. –
Плътоядец, който изсмуква аурите?
– Първият от многото – отвърна Дий със смях, който се превърна в гъргореща
кашлица и го накара да се превие. – Нека се поразтъпче по улиците и попирува
малко. Ти разполагаш с нужните магии: събуди чудовищата в килиите и ги прати в
града.
– А после какво? – попита Макиавели.
– Работата ни тук приключва. – Дий разпери ръце. – Ще сме изпълнили
заповедите на нашите господари. Ти ще можеш да се върнеш в Париж със
следващия полет... е, може и да не е следващият, не съм сигурен дали летището
ще работи още дълго. – Той посочи с брадичка към затвора. – Видях няколко змея
вътре. Може би трябва да ги пратиш на летището. – Той отново се изсмя.
– Ами ти, докторе? – попита Макиавели. – Какво ще стане с теб, когато Древните
се върнат?
– Остави на мен да се притеснявам за това.
– Мисля, че бих искал да знам – каза ледено италианецът. Устните му се
разтеглиха в усмивка, която не стигна до очите му. – Тази работа засяга и двама
ни.
Дий скръсти ръце на гърдите си и огромният Лотан пропълзя до него. Дългите