езици пробягаха по гърба на доктора и разрошиха косата му. Той разсеяно ги
отблъсна.
– Обмислям възможностите – каза накрая. – Но първо нека пратим това зверче
да си върши работата...
– Не – казаха едновременно Били и Макиавели.
– Не ли? – Дий изглеждаше объркан. – А, разбирам. Мислите, че трябва да
събудим някои от създанията в килиите и да ги пратим заедно? – Той кимна. –
Бихме могли да ги пуснем на различни места по брега и да атакуваме едновременно
от няколко посоки.
Били Хлапето поклати глава.
– Мислехме...
– Не бива да се напъваш много – подигра го Дий.
Лицето на Били се втвърди.
– Някой ден ще пострадаш заради тази твоя голяма уста.
– Може би – каза Дий, – но не и от теб.
– Стига – изрева Макиавели. – Това, което се опитва да каже моят импулсивен
млад приятел, е, че ние решихме, че не бива да пускаме чудовищата в града.
Дий премигна изненадано.
– Това не би било правилно – рече Били.
– Правилно? – Магьосника се засмя. – Това някаква шега ли е? – Той погледна
към Вирджиния. – Майтапят се, нали?
Деър поклати леко глава.
– Не мисля – каза тя, отстъпвайки бавно от италианеца и американеца.
Били се завъртя, така че да може да държи под око едновременно Дий и Деър.
– Защо го правиш, Джон? – попита Макиавели. – Не печелиш нищо от това.
– Печеля време, Николо – рече Дий. – Нашите Древни господари очакват
създанията да бъдат пуснати срещу града и не бива да ги разочароваме.
– Иначе може да дойдат да проверят какво става – каза бавно Макиавели. – И да
те намерят тук...
– Точно така – съгласи се Дий. – Затова нека гледат града от своите
Сенкоцарства и потриват доволно ръце заради разрушенията.
– Значи това е само за отвличане на вниманието, така ли? – процеди Били.
Дий се ухили.
– Също като фокус с карти. Те ще бъдат съсредоточени върху града и няма да
ме безпокоят тук.
– Защо? Какво си намислил, Джон? – попита Николо.
– Не ти влиза в работата.
Италианецът потупа по джоба на сакото си. Прошумоля хартия.
– Заклинанията за събуждане на създанията са у мен; а аз няма да ги използвам.
Нещо повече, ще се свържа със семейство Фламел и ще ги предупредя какво идва
към града. И двамата знаем колко опасна може да бъде Пернел. Тя ще спре Лотан.
– Не мисля – прошепна Дий. – Помни, това създание се храни с аури. Сигурен
съм, че Вълшебницата ще е наистина вкусна. – Той премести поглед от Били към
Макиавели и отново към Били. – Ти също ли си с него?
Американецът направи крачка към италианския безсмъртен.
– И още как!
– Давам ви последен шанс – предупреди Дий.
– О, трябва да се страхувам ли?
– Значи най-сетне предадохте господарите си – каза Дий толкова тихо, че думите
едва се чуваха през вятъра. – Нарушихте клетвите си да им служите. Вещери.
– Едва ли точно ти можеш да ни съдиш – рече Макиавели.
– Да, но сега вашето решение пречи на плановете ми – каза Магьосника.
Погледна към Джош. – А ти на чия страна си? – попита той. – С мен ли си или с
италианеца?
Джош започна объркано да мести очи от Дий към Макиавели, като отваряше и
затваряше уста от смущение. Разбира се, той не искаше чудовищата да бъдат
пуснати в Сан Франциско; това просто не бе правилно. Усети внезапна топлина
върху рамото си и посегна зад гърба си да извади Кларент. Щом мечът легна в
дланта на момчето, топлината плъзна нагоре по ръката му и нещо в ума му се
размърда. Съмненията изчезнаха, пометени от увереността, че е напълно правилно
създанията да бъдат пуснати по улиците. Всъщност даже беше необходимо.
Спомни си една фраза, която баща му бе използвал в лекция в университета
„Браун“ миналата Коледа. Беше цитирал Чарлз Дарвин: Оцеляват не най -силните
или най-интелигентните, а най-приспособимите.
Малко смърт и разрушения, малко истерия и страх щяха да дойдат добре на
човеците. Мисълта как Лотан крачи по „Ембаркадеро“ бе донякъде забавна. Той се
ухили на въображаемата картина. И колкото повече мислеше по този въпрос,
толкова по-ясно разбираше, че е необходимо Лотан да бъде освободен – така
Древните щяха да се върнат, а нали заради това бе всичко?
– Помисли си за разрушенията, Джош – каза Макиавели.
Рухващи сгради; тичащи и крещящи хора... Мечът пулсираше при всеки образ.
– Ти си живял в Сан Франциско, Джош – рече Били. – Не искаш това да се случи
там, нали?
Вирджиния Деър пристъпи напред и прегърна Джош през раменете.