се храниш.
Лотан се обърна, заклатушка се по камъните и пльосна във водата. Седемте
глави се задържаха за миг над повърхността, преди да се скрият, а после една
дъговидна вълна се устреми към града.
– Чудя се какво ли ще си помислят туристите по „Ембаркадеро“ – рече Деър.
– О, предполагам, че ще чуем писъците им даже оттук. – Английският магьосник
потупа нетърпеливо с плика по бедрото си. – Хайде, елате да събудим някои много
гладни създания. – Той сведе очи към лежащите в безсъзнание Макиавели и Били.
– Хммм, може би ще искат първо да позакусят малко. – После се обърна към
Джош, който стоеше, загледан в дирята на Лотан, докато тя се насочваше към Сан
Франциско. – Ти взе правилното решение, Джош – повтори той.
Джош кимна. Надяваше се да е така. Наистина се надяваше. Погледна към Деър,
тя му се усмихна и момчето усети, че му олеква. Може и да не вярваше напълно на
Дий, но вярваше на Вирджиния Деър.
Глава четиридесет и четвърта
Софи вдигна поглед от изумрудената плочка. Очите £ бяха влажни, а гърлото я
дращеше, сякаш бе крещяла. Имаше стотици въпроси и никакви отговори. Дори
знанието на Вещицата не можеше да £ помогне: тя не знаеше как Авраам е
направил всичките си предвиждания.
Софи огледа групичката и моментално забеляза, че никой не говори. Някои бяха
свършили с четенето, докато други все още се взираха в плочките си. Съдейки по
реакциите им, всички бяха получили дълбоко лични съобщения, написани от човек –
не, със сигурност Авраам бе нещо повече от човек, – живял преди десет хиляди
години.
Хел плачеше; черни сълзи капеха по парчето изумруд, прогаряйки с цвърчене
камъка, и сив дим се издигаше към небето. Софи видя как тя вдигна плочката и
долепи устни до нея. За миг звероподобният £ образ се разсея, показвайки я,
каквато е била някога: млада и много красива.
Пернел остави своята плочка и отпусна ръце върху нея. Погледна към Софи и
кимна. Очите £ бяха налети със сълзи, които отразяваха изумрудения цвят на
камъка, а изражението £ бе неописуемо тъжно.
Прометей и Марс едновременно вдигнаха поглед от своите послания. Без да
кажат нищо, посегнаха над масата да си стиснат ръцете.
Лицето на Нитен бе застинало в непроницаема маска, но Софи забеляза, че
показалецът му описва нещо като осморка върху камъка.
Один пъхна плочката в джоба си, а после се протегна да потупа племенничката си
по ръката. Прошепна в ухото £ нещо, което я накара да се усмихне.
Лицето на Черния ястреб бе безизразно, но пръстите му почукваха неритмично по
гърба на парчето изумруд.
Никола пъхна своята плочка в един джоб на панталона си и хвана ръката на жена
си, а когато я погледна, на Софи £ се стори, че забелязва в очите му нещо като
благоговение, сякаш я виждаше за първи път.
– Нямам представа какво е написал моят съпруг на който и да било от вас – каза
изведнъж Цагаглалал, нарушавайки възцарилата се тишина. – Всяко от посланията
е само за вашите очи, закодирано с вашето ДНК и аура. – Старицата седеше
начело на дървената маса за пикник. Внимателно белеше една яркозелена ябълка
с помощта на триъгълно парченце черен камък, което приличаше на връх на
стрела.
Софи забеляза, че Цагаглалал е подредила обелките във фигури, наподобяващи
онези, които съставяха думите върху плочката £, когато я бе погледнала за първи
път. Тя се намръщи: беше виждала и някой друг да прави това, но не си спомняше
къде или кога... може би споменът бе на Вещицата, а не неин.
Цагаглалал посочи към празните столове.
– Седнете при мен – каза тя и един по един всички се настаниха около масата.
Никола и Пернел седнаха заедно, срещу Один и Хел, докато Марс и Прометей се
настаниха един срещу друг, както и Нитен и Черния ястреб. Софи седна сама в
края на масата, гледайки право срещу Цагаглалал.
– Някои от вас познаваха съпруга ми лично – започна старицата. – Други – добави
тя, поглеждайки към Прометей и Марс, – той смяташе за свои най-близки приятели.
– Премести поглед по-нататък – към Один и Хел. – И макар че някои сред вас
никога не биха станали негови съюзници, иска ми се да мисля, че сте го уважавали.
Всички Древни около масата кимнаха в знак на съгласие.
– Още преди унищожението на Дану Талис нашият свят бе започнал да се руши.
Древните властваха над планетата. Нямаше вече Земни господари, Предтечите
бяха изчезнали, а Архонтите – победени. Новите раси, включително човеците, все