– Трябва да извините приятелката ми. Тя забравя къде се намира... и кога –
добави французойката многозначително, втренчила поглед в Сянката.
Скатах кимна и на лицето £ се изписа изненада.
– Напомняте ми за някого – каза тя на Прометей, – който ми е много скъп.
Червенокосият Древен просто кимна и се извърна. Групата го последва по един
висок коридор до кръгла хлътнала кабина по средата на рукмата. Той се настани в
дълбоко кресло, заемащо формата на тялото му, и отпусна ръце върху лостовете.
Моментално цялата кристална стена пред него грейна в светлини, пълзящи редове
текст и графики, проектирани върху стъклото. Червени точки се трупаха в левия
край. Прометей посочи към тях.
– Това не е хубаво. Трябва бързо да се махаме оттук. Изглежда цялата флота от
вимани се насочва насам.
– Къде ни водиш – попита Сен Жермен.
– Водя ви при...
В кръглата кабина отекна глас, ясен и мъртвешки спокоен.
– Прометей, приятелю, трябваш ми веднага. Кулата е подложена на атака. – На
заден план ясно се чуваше поредица от глухи експлозии.
– Идвам .
– Ами нашите приятели? – Гласът отекна в помещението. – В безопасност ли са?
– Да. Бяха точно където ми каза, в килиите на Хуракан. Сега са тук, с мен.
– Добре. А сега побързай, стари приятелю. Побързай.
– Кой беше това? – попита Скатах, макар че също като другите вече се
досещаше за отговора.
– Това беше вашият спасител: Авраам Мага.
34Комбинирано бойно изкуство, създадено от Брус Лий. – Б. пр.
Глава четиридесет и шеста
Софи Нюман се разхождаше в празната задна градина. Всички си бяха тръгнали.
Семейство Фламел, Прометей и Нитен бяха на път към „Ембаркадеро“, докато
Черния ястреб караше Марс, Один и Хел към яхтклуба.
Софи усещаше киселини в стомаха си от смесицата аурални аромати, с които се
бе сблъскала, и главата £ започваше да тупти. Трябваше £ време да помисли, да
проумее онова, което бе научила току-що. Всичко се бе променило и
продължаваше да се променя, и £ ставаше все по-трудно да разграничи
собствените си мисли от спомените на Вещицата от Ендор. Вещицата познаваше
всички, появили се в дома на леля Агнес – Цагаглалал, – и имаше определено
мнение за тях. Нито един не £ харесваше... и все пак Софи откри, че не е съгласна
с нея.
Имаше чувството, че започва да опознава Вещицата... всъщност с тези спомени,
вихрещи се в главата £, £ се струваше, че може би я познава по-добре от всеки
жив човек.
И не я харесваше.
Вещицата от Ендор бе дребнава и отмъстителна, злобна и ожесточена, и
изпълнена с ужасен гняв и завист. Завиждаше на Прометей за силите му, на Марс
за куража му, страхуваше се от Нитен и от връзката му с Ифа. Мразеше
Цагаглалал, защото е била толкова близка с Авраам. Единственото хубаво нещо,
което Софи можеше да каже за Вещицата, бе, че тя изглежда таеше искрена
симпатия към човечеството и се бе борила неуморно да го защити от опасните
Тъмни древни.
Софи вървеше по неравните плочи в тревата. Теренът се спускаше рязко и
когато момичето се обърна, едва можеше да види покрива на къщата на леля си.
Шмугна се под една дървена арка, обвита с бръшлян и пълзящи рози, която
водеше към неподдържаната долна част на градината, където тревата растеше до
кръста и бе изпъстрена с диви цветя.
Това открай време беше любимото място на близнаците.
Като малки двамата бяха открили едно тайно кътче в дъното на градината,
сгушено зад живия плет, и то моментално се превърна в тяхно свърталище.
Представляваше кръгло парче гола земя, заобиколено от плетеница бодливи
храсти и няколко стари ябълкови дървета, които никога не даваха плод, въпреки че
цъфтяха изобилно. По средата му от земята се подаваше обветрен и твърд като
камък пън от стар дъб. Беше широк почти метър и едно лято Софи бе прекарала
цяла седмица в опити да преброи годишните кръгове, за да определи възрастта
му. Беше стигнала до двеста и трийсет, преди да спре. Близнаците наричаха своето
кътче тайната градина , по заглавието на книгата на Франсис Ходжсън Бърнет,
която Софи четеше тогава. Всяко лято, когато семейство Нюман идваше в Сан
Франциско, Софи се втурваше в задния двор да провери дали кътчето им още си
стои и да се увери, че градинарите на леля Агнес не са окастрили храстите и не са
ги оформили в спретнати редици като онези, които разполовяваха останалата част
от градината. Всяка година тревата ставаше по-висока, храстите – по-гъсти, а