пътеката все повече се губеше сред растителността.
Някога Софи и Джош прекарваха всеки буден миг в тайната градина, но с течение
на годините Джош загуби интерес към нея – кътчето се намираше прекалено далеч
от къщата и той не можеше да хваща безжичния интернет с лаптопа си. Така че
градината се превърна в лично местенце на Софи, където тя можеше да чете и да
си мечтае, да се усамоти и да помисли. А точно сега имаше нужда да остане сама и
да помисли за всичко, което се бе случило... и за Джош. Налагаше се да помисли за
близнака си, как да го върне и какво трябва да стори.
– Всичко – промълви тя на глас.
Трябваше да помисли и за бъдещето, защото то бе започнало да я ужасява и тя
трябваше да вземе решение – без съмнение, най-важното решение в живота си.
Тук поне можеше да остане сама; никой не знаеше за тайната градина.
Софи се промуши в храстите и спря изненадано. Леля Агнес – Цагаглалал –
седеше на пъна, затворила очи и обърнала лице към следобедното слънце.
Старицата отвори сивите си очи и се усмихна.
– Какво? Мислеше, че не знам за това място ли?
Глава четиридесет и седма
– Винаги съм знаела за това място – каза Цагаглалал на Софи. Махна с ръка. –
Ела да седнеш при мен.
Софи заклати глава.
– Моля те – каза тихо Цагаглалал. – Аз създадох това кътче за теб и брат ти.
Защо мислиш, че не позволявах на градинарите да се грижат за него?
Софи тръгна из кръга, а после се отпусна на земята, опряла гръб в дънера на
една чепата ябълка, и протегна краката си напред.
– Вече не знам какво да мисля – каза тя искрено.
Цагаглалал остана неподвижна, вперила поглед в лицето на момичето. Беше тихо,
чуваше се само жуженето на пчелите и далечните звуци от уличното движение.
– Просто си мислех – каза Софи, – че преди седмица сервирах кафе в кафенето и
очаквах с нетърпение уикенда. Джош дойде да обядва и си разделихме един
сандвич и парче черешов пай. Тъкмо бях говорила по телефона с моята приятелка
Ел от Ню Йорк и бях развълнувана, защото имаше шанс тя да дойде в Сан
Франциско. Най-голямата ми тревога беше, че няма да успея да си взема отпуска
от кафенето, за да се видя с нея. – Момичето погледна към Цагаглалал. – Беше
просто обикновен ден. Съвсем обикновен четвъртък.
– А сега? – прошепна Цагаглалал.
– А сега, седмица по-късно, съм Пробудена, научих се да правя магии, бях във
Франция и Англия и се върнах без самолет; брат ми ме напусна и се тревожа за
края на света. – Тя опита да се изсмее, но смехът £ се получи писклив и малко
истеричен.
Цагаглалал кимна бавно.
– Софи, преди седмица ти беше момиче. През последните седем дни преживя цял
един живот. Видя толкова много неща и направи още повече.
– Повече, отколкото исках – промърмори Софи.
– Ти порасна и съзря – рече Цагаглалал, без да обръща внимание на
прекъсването. – Ти си необикновена млада жена, Софи Нюман. Ти си силна,
интелигентна и могъща – толкова могъща.
– Иска ми се да не бях – каза тъжно Софи. Сведе поглед към ръцете в скута си.
Те бяха обърнати с дланите нагоре, дясната върху лявата. Нишки от сребърната £
аура се събраха неканени в дланта £ и потекоха, за да образуват малка локвичка
от блестяща течност. Течната аура попи обратно в плътта £ и около ръцете £ се
образуваха сребърни ръкавици, които отначало приличаха на фина гладка коприна,
после – на съшита кожа, а накрая – на метал. Тя сви пръсти; ръкавиците изчезнаха
и плътта £ се появи отново. Ноктите £ останаха за кратко сребристи като полирани
огледала, преди да се върнат към нормалния си вид.
– Не можеш да избягаш от това, което си, Софи. Ти си Сребърна. А това
означава, че имаш отговорности... и предопределение. Съдбата ти е била решена
преди хилядолетия – каза Цагаглалал почти със съчувствие. – Аз гледах как
съпругът ми Авраам работи с Хронос. Хронос цял живот се е мъчил да овладее
времето. Тази задача го съсипа напълно, изкриви плътта му в стотици различни
форми. Направи го едно от най-отблъскващите създания, които си виждала
някога... и въпреки това моят съпруг го наричаше приятел и не се съмнявам, че
Хронос е взимал присърце добруването на човеците и оцеляването на това
Сенкоцарство.
– Вещицата не го харесва... – каза Софи и потрепери, когато по края на
съзнанието £ пробяга намек за истинската форма на Хронос.
Цагаглалал кимна.
– А той я презираше за онова, което стори.
– Какво е сторила? – започна Софи, но спомените нахлуха толкова бързо, че