Джош се съсредоточи върху един облак. Стори му се, че прилича на лице... или на
куче... или може би на кучешко лице.
– Магията е свързана с въображението – каза Вирджиния и думите £ се издигаха
и спадаха заедно със звуците на флейтата. Въздухът се изпълни с аромата на
градински чай. – Срещал ли си някога Алберт Айнщайн?... Не, не, разбира се, че не
си. Прекалено си млад. Той беше забележителен човек и двамата останахме добри
приятели през целия му живот. Той знаеше каква съм; веднъж ми каза, че онова,
което съм му разказвала за моето безсмъртие и за Сенкоцарствата, е пробудило
интереса му към времето и относителността.
– Той винаги е бил един от моите кумири – каза Джош.
– Тогава сигурно знаеш, че е казал, че въображението е по-важно от знанието.
Защото знанието е ограничено до онова, което познаваме и разбираме сега, докато
въображението обгръща целия свят и всичко, което може да бъде опознато и
разбрано. – Тя се засмя и флейтата направи звука прекрасен. – Предложих му да
намеря някой, който да му даде безсмъртие, но той не прояви интерес. – Музиката
на Вирджиния се промени, стана дива и драматична, като буря над океана. –
Погледни облака и ми кажи какво виждаш.
Облакът се раздвижи, промени се.
– Платноходка – прошепна Джош.
Музиката загърмя и се завихри.
– Заливана от вълни...
Музиката спря.
– Няма я. – Джош премигна изненадано. Бе видял как облакът се усуква и
размътва, а после изчезва.
– Само че не аз го накарах да изчезне – каза Вирджиния. – А ти. Музиката вложи
образи в ума ти и ти видя лодката в буря, въображението ти допълни всичко
останало и когато музиката спря, ти си представи, че лодката е потънала. – Тя
посочи с дървената си флейта. – Виждаш ли онзи облак.
Джош кимна.
– Наблюдавай го – каза Вирджиния Деър. Допря флейтата до устните си и
засвири протяжна, бавна, нежна приспивна песен.
– Нищо не става.
– Още не – каза безсмъртната. – Но вината за това не е моя. Твоя е. – Музиката
на флейтата отекваше в главата му и нотите пробуждаха спомени, караха го да се
досеща за късчета от песни, които бе чувал в миналото, за реплики от филми и
телевизионни предавания. Звуците го обгръщаха като одеяло и той усети, че
клепачите му натежават от сънливост. – Погледни пак облака.
– Спи ми се – промърмори Джош.
– Погледни – заповяда Вирджиния.
Облакът се виеше и гърчеше, и Джош осъзна, че той образува картините, които
виждаше в главата си, лица на филмови звезди и певци, герои от компютърни игри,
които бе играл.
– Ти правиш това – прошепна Вирджиния. – Сега се съсредоточи. Помисли за
нещо, което мразиш...
Облакът изведнъж нарасна, потъмня и внезапно се спусна от небето като дълъг,
гърчещ се питон.
Джош извика и облакът се разпръсна.
– Отново – нареди Вирджиния. – Нещо, което обичаш. – Музиката се заизвива и
застена.
Джош се опита да оформи в облаците лицето на сестра си, но не можеше да си го
представи достатъчно ясно и се получи нещо като петно. Той се съсредоточи
отново и петното се превърна в портокал, който пък стана златна топка, а после тя
се сплеска и придоби вид на страница, покрита със ситно, мърдащо писмо...
– Много добре – каза Вирджиния. – Сега погледни през двора.
Джош се надигна и погледна към стената в другия край на двора за разходки.
– Той е покрит с прах – каза Вирджиния. Пое си дълбоко дъх и вятър засвири през
откритото пространство, вдигайки прахта във въздуха. – Представи си нещо –
заповяда тя.
– Какво например?
– Змия – предложи Вирджиния.
– Мразя змии.
– Значи можеш да си ги представиш ясно. Винаги ни е по-лесно да си представим
нещо, от което се страхуваме; точно това ни кара да се боим от тъмното.
Джош погледна към вихрещите се спирали прах и те моментално се промениха,
събраха се в дебело въже, което се превърна в змия на червено-черни шарки.
Джош си спомни, че бе виждал такава в зоологическата градина на Сан Франциско.
Змията моментално се разпадна, приемайки формата на емблемата на зоопарка: с
животни и дърво.
– Трябва да се съсредоточиш – каза твърдо Вирджиния. – Ти създаде змията,
после си спомни къде си я видял; ето защо образът се промени.
Джош кимна. Концентрация. Трябваше да се концентрира. Емблемата мигновено
се превърна отново в змия. Той си я представи как се извива, за да захапе
собствената си опашка, и в другия край на двора ивицата прах образува идеален