кръг.
– Впечатляващо – каза Вирджиния. – Но нека сега ти разкрия най-голямата тайна
на Въздушната магия, на която, обзалагам се, Вещицата не е научила сестра ти. –
Тя се усмихна. – И не казвай на доктора, че знаеш това.
– Защо не? – попита той.
Вирджиния посегна и мушна с пръст Джош в гърдите. Прошумоля хартия.
– Всички си имаме тайни, Джош.
Джош стреснато притисна ръка към тениската си. Под нея, в платнена торбичка,
окачена на врата му, бяха последните две страници на Сборника. Той започна да се
паникьосва, чудейки се дали Дий знае, но моментално съобрази, че Деър сигурно
още не му е казала.
– Откога знаеш? – попита Джош.
– От известно време.
– И не си казала на Дий?
– Сигурна съм, че имаш добри причини да криеш от него. И съм също толкова
сигурна, че ще му кажеш, когато настъпи подходящият момент.
Джош кимна отново. Още не бе напълно сигурен защо не каза на Дий, че
липсващите страници са у него. Просто знаеше, че не е готов за това. А сега се
зачуди защо и Вирджиния не му е казала.
– Затвори пак очи – заповяда Деър.
Джош ги стисна здраво. Музиката се бе променила, бе станала тиха, нежна, като
шумоленето на вятъра в дърветата в някой летен ден.
– Знаеш колко могъщ може да бъде въздухът – продължи Деър. – Достатъчно
силен, че да събаря сгради. Виждал си как урагани опустошават цели градове.
Това е силата на вятъра. Виждал си как скайдайвъри се носят надолу, яхнали
топлите течения като сърфисти. Без съмнение си използвал флакони със сгъстен
въздух, за да си чистиш клавиатурата на компютъра.
Джош кимна, стиснал здраво очи.
– Тук говорим за въздушното налягане. – Гласът на жената изведнъж стана
далечен, сякаш се бе отдръпнала от него. – А ако можеш да оформяш и
контролираш налягането... тогава можеш да правиш всичко, Джош. Отвори очи.
Джош се обърна към Вирджиния, но нея я нямаше. Той скочи на крака и вдигна
поглед нагоре, зяпнал от удивление. Вирджиния Деър плуваше на три метра над
земята на двора за разходки. Дългата £ коса се стелеше зад нея като ветрило, а
ръцете £ бяха широко разперени. – Въздушно налягане, Джош. Представих си, че
под мен има един джоб с въздушно налягане.
– Аз мога ли да го направя? Мога ли да летя?
– Ще са ти нужни упражнения. Много упражнения – каза тя, като бавно се спусна
на земята. – Първо – реенето, после – летенето. Но да, ще можеш да го правиш. А
сега остава едно последно нещо, което мога да направя за теб: ще ти е нужен
спусък.
– Знам какво е това – Фламел и Софи имат такива татуирани на китките. -Той
протегна лявата си ръка и разпери пръсти. Върху дланта му имаше съвършен
отпечатък на ацтекски слънчев камък, с лице в центъра. – Прометей ми го даде.
– Не е нужно да правим нещо толкова обикновено. – Тя потупа с флейтата по
брадичката си. – Гледал ли си филма „Близки срещи от третия вид“?
– Разбира се – дават го по телевизията всяка Коледа. А и баща ми го има на
дивиди.
– Така и предполагах. Знаеш ли мелодията в края?
– Онази, чрез която общуваха с космическия кораб ли? – Той присви устни и
изсвири петте ноти.
– Точно така – каза Вирджиния и повтори звуците с флейтата си. Джош потрепери,
когато хладен въздух с аромат на градински чай облъхна тялото му. – Ето го твоя
спусък. Когато искаш да призовеш Въздушната магия, просто подсвирни!
Джош погледна през двора за разходки и изсвири петте ноти. Една празна кутия
от безалкохолно изведнъж литна във въздуха и се удари в каменната стена.
– Това е толкова... яко!
– И не забравяй, първо – реенето, после – летенето.
Джош се ухили. Едва се сдържаше да не опита да създаде въздушна
възглавница под краката си още в същия този момент.
– Освен това, един съвет – опитай първо седнал. Ако седиш на малко килимче
или рогозка, ще можеш да създадеш въздушна възглавница под него. – Тя се
усмихна. – Откъде мислиш, че идват историите за летящи килимчета?
Изведнъж от вътрешността на затвора се разнесе пронизителен, смразяващ
кръвта, писък.
– Дий – каза Вирджиния. Усмивката £ изчезна и преди Джош да успее да реагира,
тя вече тичаше към стълбите.
Момчето грабна Кларент и се втурна след нея, а мечът се разгоря ослепително в
ръката му.
Глава четиридесет и девета
Рукма виманата се носеше с тихо бръмчене над невероятно красив пейзаж.
Докъдето стигаше погледът се простираше обширна гора. Рекички криволичеха
сред дърветата и се вливаха в огромни езера, толкова бистри, че взорът