отлиташе в космоса, или потъваше по-надълбоко...
...в големи като планета протони... и неутрони, и електрони като въртящи се
луни... и още по-малки частици, кварки и лептони, прелитащи като комети...
– Не мога да те науча на Земна магия – каза Цагаглалал. Гласът £ звучеше
далечен, но изведнъж Софи откри, че се носи назад към този звук и вижда всичко в
обратен ред, миниатюрното става мъничко, мъничкото нараства до малко... докато
накрая отново гледаше стръкчето трева. За миг £ се стори огромно като
небостъргач, а после Цагаглалал го отдръпна от лицето на момичето и то възвърна
нормалните си размери.
– Ти видя онова, което ни изгражда – всички до един. Дори аз, която съм
сътворена от пръст и съживена от аурата на Прометей, имам същата структура
дълбоко в себе си.
На Софи £ се виеше свят и тя притисна ръце към слепоочията си. Точно когато си
мислеше, че е видяла всичко, се бе появило нещо ново и то бе прекалено сложно
за осъзнаване.
– Ако искаш да правиш Водна магия, оформяш атомите водород и кислород с
помощта на въображението си и след това им налагаш волята си. – Цагаглалал се
приведе напред и хвана ръцете на Софи. – Магията не е нищо повече от
въображение. Погледни надолу – заповяда тя.
Софи сведе поглед към земята между протегнатите си крака.
– Представи си тази земя, покрита със сини цветчета...
Софи започна да клати глава, но Цагаглалал стисна болезнено пръстите £.
– Направи го!
Момичето се помъчи да оформи образа на сини цветчета в главата си.
Появиха се две малки стръкчета синчец.
– Прекрасно – каза Цагаглалал. – Сега го направи още веднъж. Виж ги ясно.
Представи си ги. Създай ги с въображението си.
Софи се съсредоточи. Знаеше как изглежда синчецът. Виждаше го ясно в ума си.
– Представи си, че тревата се превръща в синчец. Промени я в главата си...
накарай я да се промени... вярвай, че ще се промени. Трябва да вярваш, Софи
Нюман. Ще ти е нужна вяра, за да оцелееш.
Софи кимна. Твърдо вярваше, че сега тревата е покрита със синчец.
И когато отвори очи, така и беше.
Цагаглалал плесна радостно с ръце.
– Виждаш ли? Трябваше ти само малко вяра.
– Но това Земна магия ли е? – попита Софи.
– Това е тайната на всяка магия. Ако можеш да си представиш нещо, да го видиш
ясно и ако аурата ти, твоето ки, е достатъчно силна, ще го постигнеш.
Цагаглалал се опита да стане. Софи скочи леко на крака и помогна на старата
жена.
– А сега защо не изтичаш до къщата да се преоблечеш. Сложи си дебели джинси
и туристически обувки, и си вземи нещо топло.
– Къде ще ходя?
– Да видиш брат си – каза Цагаглалал.
Нищо не би могло да прозвучи по-добре за Софи в този момент. Тя целуна бързо
леля си по бузата, преди да се втурне през градината.
– И не мисля, че това ще е радостна среща – промърмори Цагаглалал.
Глава петдесет и първа
Прометей посочи право напред към една блестяща кристална кула, издигаща се
от морето.
– Ето къде отиваме.
Паламед се извърна да погледне към флотата от вимани, която ги следваше.
Вражеските кораби бяха станали по-предпазливи, откакто загубиха три машини от
мегалодоните, и се държаха на разстояние, задоволявайки се с това да следват
рукмата към нейната цел.
– Кулата е под атака – рече Скатах и се приведе напред в седалката си да види
по-добре.
Във въздуха над кулата висеше голяма триъгълна рукма вимана. Дълги въжета
се спускаха от нея към една площадка близо до върха, където самотен брониран
воин с меч и бойна брадва отбраняваше една отворена врата. Дузина виещи анпу
го нападаха с назъбени копия и смъртоносни копеши, а поне десет други лежаха
проснати около него. Сред вихрушка от стомана той изблъска още един от
площадката и онзи полетя към кипналата вода долу. И макар че оръжията на мъжа
бяха потъмнели от кръвта на съществата, собствената му сива броня бе напукана,
разсечена и почервеняла от кръв. Един анпу се появи на вратата на рукма
виманата и изстреля тонбогири надолу към воина. Той се приведе и металните
топки се удариха в кристалната стена сред рой от сини искри, а по земята около
него плъзнаха дълбоки бели пукнатини.
– Ето това се казва воин – рече с възхита Паламед.
– Няма по-добър от него – съгласи се Прометей. – Дръж се, стари приятелю –
промълви той тихо, – идваме.
Един едър анпу с огромна закривена сабя замахна към воина в сиво, улучи го