— Мама ли беше? — попита Мая и засенчи очи с ръка, щом се обърна към него.
Господи, колко приличаше на майка си от определени ъгли. Това искрено радваше Патрик. Ерика беше най-красивата жена, която познаваше.
— Да, мама беше, ще дойде тук.
— Дааа! — викна Мая.
— Чакай, звънят ми от работата, трябва да вдигна — каза Патрик и допря изцапания си с пясък пръст до зелената слушалка.
На екрана пишеше „Йоста“ и той знаеше, че колегата не би нарушил почивката му, ако не е нещо важно.
— Здравей, Йоста — каза Патрик, — изчакай секунда. Мая, ще дадеш ли на момчетата няколко парчета ябълка? И хвърли клечката от близалка, която Ноел се кани да налапа… Благодаря, миличка.
После отново доближи телефона до ухото си.
— Извинявай, Йоста, слушам те. С децата сме на плажа в Селвик и тук е хаос, меко казано…
— Съжалявам, че те безпокоя насред почивката — каза Йоста, — но си помислих, че сигурно би искал да знаеш, че получихме съобщение за изчезнало дете. Малко момиче, което го няма още от сутринта.
— По дяволите, какво каза? От сутринта?
— Да, нямаме повече информация, но в момента с Мелберг отиваме при родителите.
— А те къде живеят?
— Там е работата. Става дума за дома на семейство Берг.
— По дяволите — повтори Патрик и настръхна. — Това не е ли стопанството, където живееше Стела Странд?
— Да, същото.
Патрик погледна собствените си деца, които в момента си играеха що-годе спокойно на пясъка. При самата мисъл някое от тях да изчезне, му се догади. Не му трябваше много време, за да реши. Макар и Йоста да не го бе казал директно, Патрик разбра, че колегата иска да му помогне още някой, освен Мелберг.
— Идвам — каза той. — Ерика ще дойде тук след около петнайсет минути, ще тръгна тогава.
— Знаеш ли къде е стопанството?
— Разбира се — отговори Патрик.
Да, знаеше къде е. В последно време слушаше много за него у дома.
Патрик натисна червена слушалка и усети как коремът му се свива. Наведе се напред и придърпа всичките три деца до себе си. Те започнаха да се дърпат и го покриха целия с пясък. Но това нямаше никакво значение.
— Изглеждаш малко притеснен — каза Джеси и отметна кичурите, които вятърът постоянно навяваше в лицето й.
— Какво имаш предвид? — попита Сам, мижейки срещу слънцето.
— Ами, не приличаш много на… лодкар.
— И как изглежда един лодкар?
Сам завъртя руля, давайки път на една платноходка.
— Сещаш се какво имам предвид. Моряшки обувки с пискюли, морскосини шорти, поло тениска и плетен пуловер с остро деколте, вързан над раменете.
— И капитанска шапка, така ли? — каза Сам и се усмихна леко. — Откъде знаеш как изглежда един лодкар, между другото? Досега не си излизала с лодка в морето.
— Не, но съм гледала филми. И съм виждала снимки в списания.
Сам се престори, че просто не я разбира. Естествено, че не приличаше на моряк. Със скъсаните си дрехи, гарваново черната коса и грима около очите. И ноктите. Черни и изпоядени. Но това не беше критика. Сам беше най-красивото момче, което някога бе виждала.
Но беше глупаво да казва това за лодкарите. Винаги щом си отвореше устата, оттам излизаше някоя глупост. В множеството пансиони, които бе посещавала, все й го повтаряха. Че е глупава. И грозна.
И бяха прави, знаеше го.
Беше дебела и непохватна, лицето й беше покрито с пъпки, а косата й винаги изглеждаше мазна, колкото и често да я миеше. Джеси усети как очите й се пълнят със сълзи и бързо примигна, за да не ги забележи Сам. Не искаше да се изложи пред него. Той беше единственият й приятел. Още от деня, когато се приближи до нея на опашката пред будката за бързо хранене. Тогава й каза, че знае коя е, а тя разбра кой е той.
И коя е майка му.
— Мамка му, колко хора има навсякъде — каза Сам и се огледа за заливче, където да няма поне две-три закотвени или вързани лодки.
Повечето места бяха заети още от сутринта.
— Скапани курортисти — измърмори той.
В крайна сметка успя да намери подветрена пролука в скалите от далечната страна на Лонгшер.
— Ще спрем тук. Можеш ли да хванеш края на въжето и да скочиш на брега?
Сам посочи едно въже, което лежеше в най-предната част на палубата.
— Да скоча? — повтори Джеси.
Скачането беше нещо, което не практикуваше поначало. Още по-малко, когато трябваше да скочи от лодка върху хлъзгава скала.
— Няма страшно — каза Сам спокойно. — Ще спра съвсем близо. Клекни на носа, оттам можеш да скочиш на брега. Всичко ще е наред. Довери ми се.
Довери ми се. Можеше ли да го направи? Да му се довери? На Сам?