Джеси си пое дълбоко дъх, добра се до носа на лодката, хвана здраво въжето и клекна. Наближиха острова и Сам намали скоростта, като даде на заден. Плъзнаха се меко и бавно към скалите, до които щяха да акостират. За своя собствена изненада, Джеси скочи от лодката и се приземи леко върху скалата. Все още държейки въжето в ръка.
Направи го.
Ходеха до супермаркет „Хедемюрш“ за четвърти път в рамките на два дни. Но в Танумсхеде нямаше много друго за правене. Калил и Аднан се разхождаха сред дрехите и другите стоки на втория етаж. Калил усещаше погледите във врата си. Вече дори не се дразнеше. В началото му беше трудно да се предпази именно от погледите, от подозрителността. Но вече беше приел, че изпъкват. Не изглеждаха като шведите, не говореха като шведите, не ходеха като шведите. Сигурно и той би зяпал, ако видеше швед в Сирия.
— Какво се пулиш, по дяволите? — изръмжа Аднан на арабски на една седемдесетгодишна дама, която се взираше напрегнато в тях.
Сигурно се правеше на гражданска полиция и гледаше да не откраднат нещо. Калил би могъл да й каже, че никога не са вземали нещо, което не им принадлежи. Дори не биха си го помислили. Не бяха отгледани така. Но жената тръгна към стълбите, сумтейки, и той разбра, че няма смисъл.
— За какви ни мислят, по дяволите? Все едно и също.
Аднан продължи да псува на арабски и така размаха ръце, че едва не събори една лампа на съседния рафт.
— Остави ги да мислят каквото си искат. Сигурно дори не са виждали арабин преди…
Накрая Аднан се усмихна. Той беше две години по-млад, само на шестнайсет, и понякога все още се чувстваше като момче. Не контролираше чувствата си, те контролираха него.
Калил отдавна не се беше чувствал като момче. Не и откакто бомбата го лиши от майка му и от малките му братя. Щом се замисли за Билал и Тарик, в очите му веднага се появиха сълзи и Калил побърза да ги избърше, за да не го види Аднан. Билал, който вечно измисляше бели, но беше толкова весел, че човек не можеше да му се сърди. Тарик, който беше любопитен, постоянно четеше и всички казваха, че ще стане голям човек. Изчезнаха само за миг. Откриха ги в кухнята, тялото на майката лежеше върху тези на момчетата. Не бе могла да ги предпази.
Калил се огледа, стиснал здраво юмруци. Замисли се за живота си сега. Прекарваше дните си в малка стая в бежанския център или се мотаеше по улиците в малкото, странно градче, в което се бяха озовали. Толкова тихо и пусто, без миризми, шумове и цветове.
Шведите живееха в собствения си свят, почти не се поздравяваха, изглеждаха почти изплашени, ако някой посмееше да ги заговори. И говореха толкова тихо и без никакви жестове.
Аднан и Калил тръгнаха надолу по стълбите, след което излязоха навън в лятната жега. Спряха се на тротоара пред магазина. Всеки ден едно и също. Трудно им беше да намерят с какво да се занимават. Стените в бежанския център се приближаваха все повече, сякаш опитваха да ги задушат. Калил не искаше да бъде неблагодарен. Тази страна му беше дала храна и покрив над главата. И безопасност. Тук не падаха бомби. Тук хората не бяха заплашени от войници и терористи. Но дори да си на сигурно място, не е лесно да живееш в Лимбото. У дома да не те чака нищо, да няма какво да правиш, да нямаш цел.
Това не беше живот. Беше просто съществуване.
Аднан въздъхна до него. Двамата закрачиха смълчани обратно към бежанския център.
Ева стоеше като вцепенена, увила здраво ръце около тялото си. Петер продължаваше да тича наоколо. Беше търсил навсякъде, вече четири или пет пъти. Вдигаше същите завивки, местеше същите кутии, викаше името на Неа отново и отново. Но Ева знаеше, че е напразно, Неа не беше тук. Усещаше липсата й с цялото си тяло.
Присви очи и долови точка в далечината. Точка, която се уголемяваше все повече и придоби бял цвят, когато се приближи. Ева разбра, че полицията най-накрая пристига. Скоро видя ясно синьо-жълтите ивици и в нея зейна пропаст. Дъщеря й я нямаше. Полицията беше тук, защото Неа я нямаше. От сутринта. Мозъкът й се мъчеше да го осмисли. Че Неа е изчезнала от сутринта. Как можеше да са толкова лоши родители, че цял ден да не забележат липсата на четиригодишното си момиченце?
— Ти ли ни се обади?
Възрастен мъж с посивяла коса излезе от полицейския автомобил и тръгна към нея. Тя кимна безмълвно и той й подаде ръка.
— Йоста Флюгаре. А това тук е Бертил Мелберг.
Друг полицай на приблизително същата възраст, но значително по-закръглен, също протегна ръка. Потеше се обилно и избърса чело с ръкава на ризата си.
— Мъжът ти тук ли е? — попита по-слабият, по-възрастен полицай и огледа стопанството.