— Петер! — викна Ева и се ужаси от това колко слабо прозвуча гласът й.
Направи нов опит и Петер се появи тичешком откъм гората.
— Намери ли я? — провикна се той.
Погледна полицейската кола и посърна.
Всичко беше толкова нереално. Просто не можеше да се случва. Ева щеше да се събуди всеки миг и с облекчение да осъзнае, че е сънувала.
— Може ли да поговорим на по чаша кафе? — каза Йоста Флюгаре със спокоен глас и хвана Ева под ръка.
— Да, влезте, ще седнем в кухнята — каза тя и ги поведе вътре.
Петер остана да стои насред двора, провесил дългите си ръце покрай тялото.
Ева знаеше, че той иска да продължи да търси, но не можеше да проведе този разговор сама.
— Петер, ела.
С тежки стъпки той ги последва в къщата. Ева им обърна гръб, за да сложи кафеварката, но през цялото време усещаше присъствието на полицаите. Униформите им сякаш изпълваха стаята.
— Мляко? Захар? — попита тя рутинно и двамата кимнаха.
Извади млякото и захарта, а мъжът й продължаваше да стои до вратата.
— Седни — каза тя малко по-остро от необходимото и той се подчини.
Ева продължи на автопилот и извади чаши, лъжици и пакет бисквити „Балерина“. Неа обичаше бисквити „Балерина“. Ева трепна при мисълта и изпусна една лъжица на пода. Йоста се наведе, за да я вдигне, но тя го изпревари. Сложи я в мивката и извади нова лъжица от чекмеджето с приборите.
— Няма ли да ни задавате въпроси? — каза Петер, вперил поглед в ръцете си. — Няма я от сутринта, всяка секунда е важна.
— Нека съпругата ти седне и ще започнем — каза Йоста и кимна към Ева.
Тя им наля кафе и се настани до тях.
— Кога видяхте момичето за последно? — попита дебелият полицай, протягайки се да си вземе бисквита.
На Ева й причерня пред очите от гняв. Беше сервирала бисквитите, защото така се правеше, когато имаш гости, но я вбеси, че полицаят можеше да дъвче най-спокойно, докато задава въпроси за Неа.
Ева си пое няколко дълбоки глътки въздух. Знаеше, че чувствата й са нерационални.
— Вчера вечерта. Легна си по същото време, както обикновено. Има си собствена стая. Прочетох й приказка за лека нощ, изгасих лампата и затворих вратата.
— И оттогава не сте я виждали? Не се е будила през нощта? Никой не е ставал да я нагледа? Не сте чули нищо?
Гласът на Йоста беше толкова мек, че Ева почти не се подразни, когато колегата му си взе втора бисквита.
Петер се прокашля.
— Не, тя спи сама през нощта. Аз станах първи днес, щях да ходя в гората с трактора. Направих си набързо чаша кафе и сандвич и излязох.
Гласът му звучеше умолително. Все едно биха могли да открият отговора някъде в думите му. Ева протегна ръка и я сложи върху неговата. Беше също толкова студена, колкото и нейната.
— И не си видял Линеа? Сутринта?
Петер поклати глава.
— Не, вратата на стаята й беше затворена. Минах оттам възможно най-тихо, за да не я събудя. Исках Ева да може да поспи още малко.
Тя стисна ръката му. Това доста добре обобщаваше Петер. Винаги се държеше грижовно, винаги мислеше за жена си и дъщеря си.
— Ами ти, Ева? Кажи ни за твоята сутрин.
Доплака й се, докато слушаше мекия глас на Йоста.
— Събудих се късно, чак в девет и половина. Не знам кога за последно съм спала толкова дълго. В цялата къща беше тихо и веднага отидох да проверя в стаята на Неа. Вратата беше отворена, а леглото разхвърляно. Нея я нямаше и просто предположих…
Ева изхлипа. Петер сложи и другата си ръка върху нейната.
— Предположих, че е отишла с Петер в гората. Тя обича да ходи там и често го придружава. Така че нямаше нищо странно, и за секунда не съм си помислила, че…
Ева не можеше повече да сдържа сълзите си и избърса очи със свободната си ръка.
— И аз бих предположил същото — каза Петер и тя отново усети как пръстите му се свиват около нейните.
Знаеше, че е прав. И все пак. Ако Ева просто бе…
— Няма ли приятелка, при която може да е отишла? — попита Йоста.
Петер поклати глава.
— Не, тя никога не се отдалечава. Дори не е опитвала да излезе извън границите на стопанството.
— Винаги има първи път — каза дебелият полицай, който досега си мълчеше и ядеше бисквити, така че Ева се стресна, когато той проговори. — Може да се е изгубила в гората.
Йоста погледна Бертил Мелберг по начин, който Ева не можа да разтълкува.
— Ще организираме жива верига — каза той.
— Така ли мислите? Че е изчезнала в гората?
Гората беше безкрайна. Самата мисъл, че Неа може да се е изгубила там, накара стомахът й да се преобърне. Никога не се бяха тревожили за това. А и тя никога не беше ходила там сама. Но може би са били наивни. Наивни и безотговорни. Да оставят четиригодишно дете да търчи свободно из стопанството, съвсем близо до голямата гора. Неа се беше изгубила и вината беше тяхна.