Йоста като че ли прочете мислите й и каза:
— Ако е в гората, ще я намерим. Веднага ще се обадя на няколко места и ще започнем издирване. До час ще имаме жива верига, за да се възползваме максимално от оставащата дневна светлина.
— Тя може ли да изкара нощта навън? — попита Петер беззвучно.
Лицето му беше пребледняло.
— Нощите още са топли — каза Йоста успокоително. — Няма да измръзне, но, естествено, ще направим всичко, за да я открием, преди да се стъмни.
— Как е облечена? — попита Бертил Мелберг и се пресегна към последната бисквита в чинията.
Йоста го погледна изненадано.
— Да, добър въпрос. Знаете ли какви дрехи е носила, когато е изчезнала? Въпреки че не сте я видели сутринта, бихте ли проверили дали липсва нещо?
Ева кимна, изправи се и тръгна към стаята на Неа. Най-накрая можеше да допринесе с нещо конкретно.
Но се спря, щом стигна пред вратата на стаята. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, преди да събере смелост да я отвори. Вътре всичко изглеждаше съвсем нормално. Сърцераздирателно нормално. Ето го розовия тапет на звезди, от който Неа беше откъснала няколко парченца през периода, когато обичаше да човърка всичко. Ето ги плюшените мечета, струпани на купчина в единия край на леглото. Завивките с Елза от „Замръзналото кралство“. Куклата Олаф, която винаги лежеше върху възглавницата. Закачалката с… Ева се спря. Знаеше точно какво е облякла Неа. За всеки случай провери в гардероба и огледа стаята. Не, нямаше я никъде. Ева се забърза към долния етаж.
— Облякла е роклята на Елза.
— Каква е тази рокля? — попита Йоста.
— Синя рокля с картинка на принцеса отпред. Елза, от „Замръзналото кралство“. Тя обича „Замръзналото кралство“. Сигурно носи и бельото си с мотиви от филма.
Ева осъзна, че неща, които като родител на малко дете смяташе за очевидни, можеха да бъдат съвършено непознати за някого другиго. Самата тя беше гледала и слушала филма стотици пъти, Неа го пускаше поне по два пъти на ден, всеки ден, целогодишно. Беше й най-любим от всички и знаеше наизуст цялата песен „Слагам край“. Ева преглътна сълзите си. Така ясно виждаше пред себе си как Неа се вихри наоколо със синята рокля и дългите бели ръкавици, как танцува и същевременно пее целия текст. Къде беше сега? И защо те просто си седяха тук?
— Отивам да се обадя по телефона и започваме издирването — каза Йоста, сякаш беше чул мълчаливия й писък.
Ева можа само да кимне. Отново погледна Петер. И на двамата им минаваха едни и същи мрачни мисли.
Бохуслен, 1671
Беше облачна ноемврийска сутрин и Елин Йонсдотер мръзнеше, седнала с дъщеря си в дрънчащата каруца. Имението на енорийския свещеник изглеждаше като замък в сравнение с малката къща в Окснес, където живееха с Пер.
Брита бе извадила късмет. Какъвто винаги бе имала. Когато беше малка, като любимка на татко получаваше всички облаги. Беше извън всякакво съмнение, че ще сключи добър брак. И татко се оказа прав. Брита се омъжи за свещеника и се премести да живее в дома му. Докато Елин трябваше да се задоволи с рибаря Пер. Но Елин не се вайкаше. Той може и да бе беден, но на този свят не би могъл да се появи по-мил човек от него.
Нещо тежко се загнезди в гърдите й при мисълта за Пер. Но тя изпъна гръб и събра смелост. Нямаше смисъл да пилее още сълзи за нещо, което не можеше да промени. Бог бе пожелал да я изпита и сега с Мерта трябваше да опитат да оцелеят без Пер.
Не можеше да отрече, че Брита показа голяма благосклонност, като й предложи място като прислужница в имението, както и покрив над главата за нея и дъщеря й. Въпреки това я обзе силно безпокойство, когато Ларш Ларшон сви по алеята и конете поведоха каруцата с малкото им вещи към имението. Като дете Брита не беше особено мила и Елин не вярваше, че с възрастта е станала по-дружелюбна. Но Елин не можеше да си позволи да отхвърли предложението. Бяха безимотни и живееха под аренда, а когато Пер умря, фермерът им съобщи, че ще им позволи да останат до края на месеца, но след това ще ги изгони. Без дом и без препитание тя се превърна в бедна вдовица, зависима от доброжелателството на другите.
А и беше чувала, че мъжът на Брита, Пребен, свещеникът в Танумсхеде, е мил и приятен човек. Беше го виждала само по време на служба. Не я бяха поканили на сватбата и, естествено, не можеше да става и дума тя и семейството й да посетят имението. Но свещеникът имаше добри очи.