— Жалка история — каза Мартин и усети, че се ядосва. — Какъв задник.
Тя му се усмихна и той забеляза как трапчинките й привличат погледа му.
— Ами ти?
— А, аз съм добре — отговори той и се засмя.
Жената сякаш грееше отвътре.
— Не, не, имам предвид кое е твоето?
Тя кимна към детската площадка и Мартин се хвана за челото.
— Да, разбира се, че това имаш предвид. Ето я, малкото момиче, което изглежда страшно кисело, понеже люлката е спряла.
— Ой, тогава най-добре отиди да я залюлееш. Майка й също ли е тук?
Мартин се изчерви. Тя да не флиртуваше с него? Откри, че всъщност се надява да е така. Не знаеше какво да отговори, но осъзна, че е най-добре да каже истината.
— Не, вдовец съм — каза той.
Вдовец. Думата звучеше все едно се отнася за някой осемдесетгодишен, не за млад баща на малко дете.
— О, съжалявам — каза тя и сложи ръка пред устата си. — Типично за мен, да ми хрумне глупавата шега, че никой не е умрял.
Тя го докосна над лакътя и Мартин се усмихна толкова успокоително, колкото можа. Част от него не искаше да вижда жената тъжна или обезпокоена, а засмяна. Искаше отново да види трапчинките й.
— Няма нищо — каза той и усети как тя се отпусна.
Зад него Тюва викаше „Таткоооо!“ все по-пронизително и подканващо.
— Най-добре ще е по-скоро да засилиш люлката на малката — каза жената и избърса пясъка и сополите от лицето на Йон.
— Може би отново ще се видим тук? — каза Мартин.
Сам чу колко надежда имаше в гласа му. Жената му се усмихна и трапчинките се появиха още по-ясно.
— Да, често сме тук. Вероятно ще дойдем пак още утре — каза тя и Мартин кимна радостно, отстъпвайки назад към Тюва.
— Значи, сигурно ще се видим — каза той и опита да не се усмихва твърде широко.
После усети как петите му се удрят в нещо, при което прозвуча остър писък. Чу Тюва да въздъхва откъм люлката:
— Ама татко бе…
Насред целия хаос телефонът му звънна и той го измъкна от джоба си. На дисплея пишеше „Йоста“.
— Къде я намерихте тази?
Мари избута настрана жената, която през последния час гримираше лицето й, и погледна към режисьора Йорген Холмлунд.
— Ивон е много талантлива — каза Йорген с онова досадно потръпване в гласа. — Била е част от екипа на почти всичките ми филмови продукции.
Ивон изхлипа зад гърба й. Откакто пристигна в гримьорната, Мари изпитваше главоболие, което само се влошаваше.
— Трябва да бъда Ингрид до последния сантиметър, във всяка сцена. Тя винаги беше flawless[7]. Не мога да изглеждам все едно съм от семейство Кардашян. Контуриране, ама че ужас! Чертите ми са перфектни, не ми трябва никакво шибано контуриране!
Тя посочи лицето си, върху което имаше остри ивици бяло и тъмнокафяво.
— Гримът трябва да се разнесе, накрая няма да изглежда така — каза Ивон толкова тихо, че Мари едва я чу.
— Не ми пука. Чертите ми нямат нужда да бъдат коригирани!
— Сигурен съм, че Ивон може да го преправи — каза Йорген. — Така както искаш.
По челото му се бяха образували потни перли, въпреки че в гримьорната беше хладно.
Филмовият екип и продуцентският офис се помещаваха в „Танум Странд“, туристически и конферентен комплекс между Фелбака и Гребестад, но когато снимаха във Фелбака, използваха случайни каравани за гримьорни и съблекални.
— Окей, махни го и започни отначало, после ще видим — каза тя и не можа да не се усмихне, когато видя какво облекчение изпита Ивон.
През първите си години в Холивуд Мари се приспособяваше към очакванията на другите и правеше всичко, което я помолят. Но вече беше друг човек. И знаеше какво трябва да представлява ролята й. Как трябва да изглежда.
— Трябва да сме готови най-късно до час — каза Йорген. — Тази седмица ще снимаме някои от по-лесните сцени.
Мари се обърна. Ивон бе отстранила едночасов труд за десет секунди с една мокра кърпичка и сега лицето на Мари беше чисто и негримирано.
— Искаш да кажеш, че ще снимате по-евтините сцени? Мислех, че имаме зелена светлина от всички.
Не можа да попречи на безпокойството да се промъкне в гласа й. Това не беше един от онези проекти, в които продуцентите се редяха на опашка да вложат пари. Филмовият климат в Швеция се бе променил, даваше се приоритет на малките филми, а големите продукции оставаха на заден план. На няколко пъти бе имало опасност филмът изобщо да не бъде заснет.
— Все още се водят дискусии… за приоритети… — каза Йорген, а в гласа му отново се промъкна нервният трепет. — Но няма защо да се безпокоиш. Съсредоточи се върху това да свършиш фантастична работа в сцените, които ще снимаме. Това е всичко, за което трябва да мислиш.