Ако написването на предишните й книги за реални убийства беше научило Ерика на нещо, то бе, че на хората е присъщо желанието да говорят, да разказват историята си. Почти без изключение.
Пусна звука на телефона си, в случай че Патрик се обади. Но вероятно беше твърде зает, за да успява да я държи в течение. Беше предложила да помогне с търсенето, но той каза, че и без това ще съберат достатъчно доброволци, така че би било по-добре тя да остане с децата. Ерика не възрази. Откъм всекидневната се чуваше, че филмът е стигнал до мястото, на което Елза построява леден замък. Ерика остави бавно листа, който държеше в ръка. Твърде отдавна не бе сядала пред телевизора заедно с Мая. Чисто и просто трябваше да понесе егоцентричната принцеса, помисли си тя и се изправи. Пък и Олаф беше сладък. И онзи елен също, като стана дума.
— Докъде стигнахте? — попита Патрик директно, когато пристигна в стопанството.
Йоста стоеше до бяла, дървена градинска маса пред входа на къщата.
— Обадих се в Удевала и оттам пратиха хеликоптер.
— Ами Морският спасителен център?
Йоста кимна.
— Всички са уведомени и идват насам. Звъннах на Мартин и го помолих да събере доброволци за жива верига. Той веднага пусна мълвата из Фелбака, така че сигурно тук скоро ще е пълно с хора. От Удевала ще дойдат и колеги с кучета.
— Как мислиш? — попита Патрик тихо, щом видя родителите на момичето, прегърнали се малко по-нататък.
— Искат да отидат да търсят сами — каза Йоста, щом проследи погледа на Патрик. — Но им казах, че трябва да изчакат, докато се организираме, иначе скоро ще трябва да търсим и тях.
Той се прокашля.
— Не знам какво мисля, Патрик. Никой от тях не е виждал момичето, откакто са я сложили да си легне снощи към осем. А тя не е голяма. На четири години. Ако беше наблизо, щеше да се появи през деня. Да се прибере вкъщи, когато огладнее, ако не друго. Така че явно се е изгубила. Или…
Думата увисна във въздуха.
— Съвпадението е странно — каза Патрик.
Стомахът му беше като стегнат възел, а мислите, които не искаше да мисли, постоянно си пробиваха път в ума му.
— Да, същото стопанство — каза Йоста и кимна. — И момичето е на съответната възраст. Човек не може да не се замисли за това.
— Предполагам, че не работим само по версията, че се е изгубила?
Патрик избягваше да гледа към родителите.
— Не — каза Йоста. — Веднага щом имаме време, ще започнем да разпитваме съседите или поне тези, които живеят край пътя, който води насам, за да проверим дали са видели или чули нещо през последното денонощие. Но първо трябва да се съсредоточим върху издирването. През август вече се стъмва доста бързо и самата мисъл, че тя може би седи някъде в гората, сама и изплашена, ме отчайва. Мелберг иска да извикаме медиите, но аз предпочитам да изчакаме.
— Да, обзалагам се, че му се иска — въздъхна Патрик.
Шефът на участъка изглеждаше страшно важен, докато приемаше доброволците, които току-що бяха започнали да пристигат.
— Трябва да ги организираме, донесох карта на околностите — каза Патрик и Йоста се ободри.
— Да разделим района на отделни участъци за всяка група — каза той и взе картата от Патрик.
Разстла я върху масата, извади химикалка от джоба на ризата си и започна да чертае.
— Какво ще кажеш? Тези участъци могат ли да бъдат обходени от групи от по трима-четирима души?
— Да, струва ми се — каза Патрик и кимна.
През последните години работата с Йоста вървеше нечувано добре и макар че обикновено си партнираше с Мартин Мулин, Патрик се чувстваше много добре със стария полицай. Нещата не стояха така допреди няколко години, когато Йоста работеше с вече покойния им колега Ернст. Но се оказа, че старото куче всъщност може да се научи на нови номера. Мислите на колегата понякога все още се намираха повече на игрището за голф, отколкото в участъка, но когато ситуацията беше сериозна като сега, Йоста проявяваше находчивост и остър ум.
— Искаш ли да направиш кратък брифинг? — попита Патрик. — Или аз да се заема?