— Ако откриете нещо, искам да не докосвате или местите нищо. Може да има следи или други неща.
Няколко души кимнаха, но повечето гледаха в земята.
— Останете на място и веднага ми се обадете. Ще оставя телефонния си номер тук, за да си го запишете — каза той и закрепи голям лист за стената на къщата. — Разбрано? Оставате на място и ми се обаждате. Нищо друго. Окей?
Възрастен мъж от задните редове вдигна ръка. Патрик го разпозна, това беше Харалд, който от много години държеше пекарната във Фелбака.
— Има ли… — той замълча и пробва отново. — Има ли шанс това да не е съвпадение? Стопанството? Момичето? И случилото се…
Не беше нужно да продължава. Всички разбраха точно какво има предвид. Патрик се замисли как точно да отговори.
— Не изключваме нищо — каза накрая. — Но за момента най-важното е да претърсим близката гора.
В периферното си зрение видя майката на Неа да излиза навън с купчина детски дрехи в прегръдките си.
— Добре, да действаме.
Първата група от четири човека тръгна към Йоста, за да получи район за търсене. В същото време се чу шум от хеликоптер, който се приближаваше над върховете на дърветата. Кацането нямаше да е проблем, на двора имаше предостатъчно място. Хората започваха да се отправят към края на гората и Патрик се загледа в гърбовете им. Чуваше как зад него хеликоптерът се приготвя да се приземи. В този момент пристигнаха и полицейските коли от Удевала. Ако Неа беше в гората, щяха да я открият, беше убеден. Това, което го плашеше, бе възможността да не се е изгубила.
Случаят „Стела“
Търсиха момичето цяла нощ. Присъединяваха се все повече хора и Харалд ги чуваше как обикалят из гората. Полицията свърши добра работа и нямаше недостиг на доброволци. Семейството беше харесвано и всички познаваха малката госпожица с червеникаворусата коса. Тя беше от онези деца, които не се предаваха, преди да си ги дарил с усмивка, ако те срещнат в магазина.
Харалд страдаше заедно с родителите. Неговите собствени деца вече бяха големи, двама от синовете му участваха в издирването. Беше затворил пекарната, така и така нямаше много работа, летният сезон беше приключил и минаваше доста време между звънванията на звънчето над вратата. Само че сега би затворил дори ако пред пекарната имаше навалица. Свиваше му се сърцето само като си представеше ужаса, който преживяваха родителите на Стела.
Харалд мушкаше наслуки в храстите с един клон, който бе намерил на земята. Задачата им не беше лесна. Гората беше голяма и широка, но колко далеч всъщност можеше да стигне едно малко момиченце самӝ? Ако изобщо се намираше в гората. Това беше само една от възможностите, които полицията разглеждаше. Лицето на малката беше навсякъде по новините. Спокойно можеше да са я завлекли в някой автомобил и сега да се намира далеч оттук. Но не можеха да си позволят да разсъждават така, в момента работата им беше да претърсят гората — той и всички останали, чиито стъпки и гласове чуваше през клоните.
За миг се спря и вдиша миризмата на гората. Понастоящем излизаше сред природата твърде рядко. Пекарната и семейството му бяха погълнали последните десетилетия, но когато беше млад, прекарваше много време навън. Обеща си отново да почне да го прави. Животът бе кратък. Последният ден беше едно непрестанно напомняне, че човек никога не знае кога нещата могат да поемат в съвсем различна посока.
Само преди няколко дни родителите на Стела вярваха, че знаят какво може да им предложи животът. Оставяха ежедневието да си тече, без твърде често да се спират, за да се насладят на това, което имат. Също като повечето хора. Едва когато се случеше, човек започваше да оценява всяка секунда, прекарана с тези, които обича.
Харалд отново закрачи, бавно, бавно, метър по метър. Малко по-напред между дърветата се мяркаше езерце. Имаха ясни указания какво да правят, ако открият вода. Трябваше да съобщят на полицаите, които щяха да претърсят водоема с куки или да извикат водолази, ако е много дълбоко. Езерото беше спокойно и гладко, с изключение на няколко еднодневки, които кацаха върху повърхността и разпръсваха мънички вълни. Харалд не виждаше нищо. Единственото, което можеше да се различни с просто око, беше един дънер, повален във водата от вятър или светкавица още преди години. Харалд се приближи и видя, че част от корените още са вкопани в пръстта. Покатери се внимателно върху дънера и направи няколко крачки, но отново не видя нищо. Просто гладка водна повърхност. После отмести бавно поглед към краката си. Тогава забеляза косата. Червеникаворусите кичури, които плуваха като извити водорасли в мътната вода.