Но щяха да измислят нещо, помисли си Ана, когато Дан се запъти към нея. Мъжът й се наведе и я целуна по устата. Имаше солен вкус от потта.
— Прекарваш си добре, както виждам — каза той и я погали по корема.
— Да, всички деца са при приятели — каза тя и отпи от леденото кафе.
Знаеше, че според някои по време на бременността не трябва да се пие твърде много кафе, но все трябваше да се наслаждава на нещо, след като алкохолът и непастьоризираните сирена бяха забранени.
— Ох, днес на обяд щях да умра, докато гледах как сестра ми си седи и пие голяма чаша студено пенливо вино — изстена тя, а Дан я прегърна през рамо.
Беше седнал до нея и сега се облегна назад със затворени очи, наслаждавайки се на късното следобедно слънце.
— Скоро, скъпа — каза той и погали ръката й.
— След раждането ще се къпя във вино — каза тя с въздишка и също затвори очи.
После си спомни, че заради хормоните по време на бременността имаше опасност да получи пигментни петна, затова изруга и си сложи широкополата шапка, която лежеше на масата.
— По дяволите, човек дори не може да се пече — измърмори тя.
— А? — попита Дан лениво и Ана осъзна, че той е на път да задреме под слънчевите лъчи.
— Нищо, скъпи — каза тя, но внезапно почувства неустоимо желание да го изрита по пищяла просто защото той беше мъж и му се разминаваха всички болежки и лишения, свързани с бременността.
Беше адски несправедливо. А онези жени, които седяха и въздишаха замечтано колко красиво било да си бременна и какъв дар било, че на тях се пада да износват децата — искаше й се да ошамари и тях. Здраво.
— Хората са идиоти — измърмори тя.
— А? — повтори Дан, този път потънал още по-дълбоко в дрямката.
— Нищо — каза тя и дръпна кисело козирката над очите си.
За какво си беше мислила, преди Дан да я прекъсне? Да, точно така. Колко красив бе животът. И така си беше. Въпреки болежките и всичко останало. Ана бе обичана и обградена от семейството си.
Свали шапката си и обърна лице към небето. Нека й излязат пигментни петна. Животът беше твърде кратък, за да не се наслаждава на слънцето.
На Сам му се искаше да остане тук завинаги. Обичаше всичко това още от малък. Горещината на скалите. Бълбукането на водата. Крясъците на чайките. Тук можеше да избяга от всичко. Само да затвореше очи и всичко изчезваше.
Джеси лежеше до него. Усещаше топлината й. Тя бе истинско чудо. И беше чудо, че се появи в живота му точно сега. Дъщерята на Мари Вал. Иронията на съдбата.
— Обичаш ли родителите си?
Сам отвори едното си око и се взря в нея. Джеси лежеше по корем, подпряла брадичка на ръцете си, и гледаше към него.
— Защо питаш?
Въпросът беше личен. Познаваха се от толкова скоро.
— Никога не съм срещала баща си — каза тя и извърна поглед.
— Защо?
Джеси сви рамене.
— Всъщност не знам. Мама не искаше. Дори не съм сигурна, че знае кой е баща ми.
Сам се протегна колебливо и сложи длан върху предмишницата на Джеси. Тя не трепна, така че той не дръпна ръката си. В очите й се появи нов блясък.
— Ами ти, в добри отношения ли си с вашите? — попита Джеси.
Сигурността и спокойствието, които изпитваше допреди миг, се изпариха. Но разбираше защо Джеси му задава този въпрос и в известен смисъл й дължеше отговор.
Сам седна и се загледа в морето, преди да отговори.
— Баща ми, той… е войник. Случва се да отсъства с месеци. И понякога да донася войната у дома.
Джеси се наведе към него и облегна глава на рамото му.
— Той…?
— Не искам да говоря за това… не още.
— А майка ти?
Сам затвори очи и остави слънчевите лъчи да го стоплят.
— Тя е окей — каза накрая.
За секунда се замисли за това, за което не биваше да мисли, и стисна клепачите си още по-здраво. Извади от джоба си пакета цигари, който носеше със себе си. Взе две, запали ги и даде едната на Джеси.