— Не, но в издирването се включиха много хора. Като че ли цяла Фелбака е дошла да помогне.
Ева кимна и опита да овладее гласа си.
— Да, хората са фантастични — каза тя и отново потъна в стола си.
— Петер също търси, не можах да го задържа вътре.
— Знам — каза Йоста и седна срещу нея. — Засякох го с една от групите.
— Какво… — гласът й секна. — Според теб какво се е случило?
Не смееше да погледне Йоста. Различни варианти, кой от кой по-лош, постоянно се въртяха в мислите й и се бореха за вниманието й, но щом опиташе да улови някой от тях и да го проумее, изпитваше такава болка, че оставаше без въздух.
— Няма смисъл да предполагаме каквото и да било — каза Йоста нежно и се протегна напред.
Сложи набръчканата си ръка върху нейната и спокойствието му постепенно я стопли.
— Няма я от толкова време.
Йоста стисна ръката й.
— Лято е и навън е топло, няма да измръзне. Чисто и просто гората е голяма и ще ни трябват часове, за да я претърсим. Ще я намерим, тя ще е стресната и изплашена, но няма да й има нищо сериозно, окей?
— Само че… с другото момиче не е станало така.
Йоста дръпна ръката си и отпи бавно от кафето.
— Оттогава са минали трийсет години, Ева. Друг живот, друго време. Чисто съвпадение е, че живеете на същото място, както е чисто съвпадение, че дъщеря ви е на същата възраст. Четиригодишните се губят. Любопитни са, а доколкото разбирам, дъщеря ви е смела и своенравна млада госпожица, така че може би не е чудно, че в крайна сметка не е устояла на изкушението да се отправи на експедиция в гората. Не се е получило така, както си го е представяла, но всичко ще се нареди. Имаме много доброволци.
Той се изправи.
— Благодаря за кафето, сега ще се връщам обратно. Ще продължим издирването през цялата нощ, но би било добре, ако опиташ да поспиш малко.
Ева поклати глава. Как би могла да спи, докато Неа е някъде навън?
— Да, така си и мислех — каза Йоста. — Но все пак трябваше да ти го кажа.
Ева видя как вратата се затваря след него. Отново остана сама. Сама с мислите си и със студените пръсти, хванали сърцето й.
Бохуслен, 1671
Елин се наведе и оправи завивките на Брита. После се хвана за гърба. Още не беше свикнала с твърдото легло в помещението за прислугата.
За миг погледна красивото легло, на което спеше Брита, и си позволи да почувства нещо подобно на завист, но после тръсна глава и се протегна към празната кана на нощното шкафче.
Елин с изненада бе установила, че сестра й не споделя нито спалнята, нито леглото със съпруга си. Но не й беше работа да съди. Въпреки че самата тя смяташе, че най-хубавата част от денонощието настъпва, когато се свие в постелята до Пер. Когато лежеше в топлите му, сигурни прегръдки, Елин се чувстваше така, сякаш нищо на този свят не може да нарани нея и Мерта.
Но бе грешала.
— Елин?
Мекият глас на стопанина я стресна. Беше потънала толкова дълбоко в мислите си, че почти изпусна каната на земята.
— Да? — каза тя и се обърна, като преди това отдели един миг, за да се съвземе.
Сините му, дружелюбни очи я гледаха съсредоточено. Елин усети как кръвта нахлува в бузите й и рязко сведе поглед.
Не знаеше как точно следва да се държи със съпруга на сестра си. Пребен винаги се отнасяше така добре с нея и Мерта. Беше свещеник и стопанин, а тя бе просто прислужница в домакинството на сестра си. Вдовица, която живееше от подаяния в къща, която не беше нейна.
— Лил-Ян казва, че Елин може да помага при уроки. Най-добрата ми дойна крава се мъчи.
— Звездичка ли? — попита Елин, без да вдига поглед от пода. — Ратаят спомена нещо за това сутринта.
— Да, Звездичка. Елин заета ли е, или може да дойде и да я погледне?
— Да, мога, разбира се.
Тя остави каната на нощното шкафче и последва тихо Пребен до обора. Звездичка лежеше и мучеше в далечния край. Личеше си, че я боли, а й беше трудно и да се изправи. Елин кимна към ратая Лил-Ян, който стоеше объркано до кравата.
— Отиди в кухнята и донеси малко сол.
Тя клекна и погали внимателно меката муцуна на животното. Очите на Звездичка бяха големи и ококорени от страх.
— Елин може ли да й помогне? — попита Пребен тихо и също погали кафяво-бялата крава.
Ръцете им се докоснаха за секунда и Елин бързо дръпна своята, сякаш я бе ухапала змия. Отново усети бушуването на кръвта си и й се стори, че неговите бузи също се изчервиха малко, но в този момент Лил-Ян се върна запъхтян и стопанинът побърза да се изправи.