Обърна се към Нилс, който стоеше до вратата.
— Работя по един нов проект — каза той и завъртя монитора, за да покаже на Нилс.
— По-приятни хора — прочете синът му на глас заглавието на презентацията.
Под текста имаше картинка на платноходка, която пори морските вълни.
— Какво е това?
— Нали се сещаш за онзи филм, който гледахме? „Приятни хора“ на Филип и Фредрик[11].
Нилс кимна.
— Онези чернилки, които искаха да играят хокей с топка.
Бил се намръщи.
— Сомалийците, които искаха да играят хокей. Не се казва „чернилки“.
Нилс сви рамене.
Бил погледна сина си, който стоеше в сумрака с увиснал пред очите перчем и пъхнал небрежно ръце в джобовете на шортите си. Появи се в живота им късно. Беше непланиран и в интерес на истината не особено желан. Гун беше на четиридесет и пет, а Бил наближаваше петдесетте. Двамата по-големи братя на Нилс бяха в късните тийнейджърски години. Гун настояваше да задържат детето, казваше, че трябва да има някаква причина то да се появи. Но Бил така и не почувства такава връзка с Нилс, каквато бе имал с двете по-големи момчета. Нямаше сили и желание за трети път да сменя пелени, да седи в пясъчника или да чете учебници по математика.
Бил се обърна обратно към монитора.
— Това е медийна презентация. Идеята ми е да направя нещо, за да помогна по позитивен начин на бежанците в района да влязат в шведското общество.
— На хокей ли ще ги учиш? — попита Нилс, все още с ръце в джобовете.
— Не виждаш ли платноходката? — попита Бил и посочи монитора. — Ще ги научим да плават! И после ще участваме в обиколката на Данхолмен.
— Данхолмен не е съвсем същото като световното първенство, в което участваха чернилките — каза Нилс. — Мащабът е малко по-различен.
— Не казвай чернилките! — скастри го пак Бил.
Нилс сигурно ползваше тази дума само за да го дразни.
— Знам, че обиколката на Данхолмен не е толкова важно състезание, но има голямо символично значение за местните и ще бъде широко отразено в медиите. Особено сега, покрай заснемането на филма и така нататък.
Нилс изсумтя насреща му.
— Ако изобщо са бежанци. Тук идват само тези, които могат да си го позволят. Четох го в нета. И така наречените им деца имат бради и мустаци.
— Нилс!
Бил погледна сина си и сякаш видя друг човек. Лицето на момчето се беше зачервило от възбуда. Ако не го познаваше, би си помислил, че Нилс е… расист. Но не, тийнейджърите знаеха твърде малко за света. Което беше още по-голяма причина да задейства проекта. В основата си повечето хора бяха добри и просто имаха нужда от побутване в правилната посока. Образование. Това беше важното. Нилс скоро щеше да разбере колко много греши.
Чу как синът му затваря вратата на кабинета зад гърба си. Утре щеше да представи проекта пред пресата и всичко трябваше да е готово. Това щеше да бъде нещо голямо. Наистина голямо.
— Ехо? — викна Паула, когато двете с Йохана влязоха през вратата, понесли три куфара, две колички и по едно дете.
Паула остави най-тежкия куфар и се усмихна на Йохана. Оказа се, че почивката в Кипър с бебе и тригодишно дете не беше от най-внимателно обмислените им решения, но все пак оцеляха.
— В кухнята съм!
Паула се отпусна, щом чу гласа на майка си. Ако Рита и Бертил бяха тук, щяха да могат да поемат децата, така че с Йохана да разопаковат багажа на спокойствие. Или пък можеха да го отложат за утре сутринта и вместо това да се излегнат в леглото и да пуснат филм, на който могат да заспят.
Рита им се усмихна, когато влязоха в кухнята. Нямаше нищо необичайно в това майка им да готви в техния апартамент, сякаш кухнята е нейна. Рита и Бертил живееха в апартамента над техния, но откакто се родиха децата, границите между домовете им се размиха дотолкова, че можеха със същия успех да монтират стълба между жилищата.
— Сготвила съм енчиладас. Предположих, че ще сте гладни след пътуването. Всичко добре ли мина?
Рита протегна ръце към Лиса.
— Да. Или не — каза Паула и с благодарност й връчи бебето. — Гръмни ме, ако някога пак тръгна да обяснявам колко хубаво би било да заминем някъде с децата за цяла седмица.
— Да, идеята всъщност беше твоя — измърмори Йохана и опита да събуди Лео, който беше заспал.
— Беше отвратително — каза Паула и си открадна парченце сирене от една енчилада. — Навсякъде имаше малки деца и големи хора, облечени като плюшени играчки, които обикаляха в жегата и скандираха някаква проклета бойна песен.
— Не мисля, че може да се нарече точно бойна песен — засмя се Йохана.
— Добре, може би напомняше повече на индоктринация в секта. Ако я бях чула още веднъж, щях да отида и да удуша голямата космата мечка.
11
Шведско развлекателно дуо. Двамата се изявяват като телевизионни водещи, комици, журналисти и сценаристи. — Б. пр.