— Знаеш ли, имам точно каквото търсиш. Анасонолистна шипка. Най-важното е да си малко по-внимателна, като я засаждаш. Изкопаваш дълбока дупка и я поливаш обилно. Добавяш малко тор, ще ти дам подходящ вид, след което слагаш розовия храст. Запълваш с пръст и отново поливаш. Първоначалното поливане е много важно, за да хванат корените. След това трябва да се грижиш единствено да не изсъхне. И да я подрязваш всяка година в началото на пролетта. Обикновено се казва, че това трябва да се прави, когато листата на брезите станат големи колкото миши уши.
Дамата гледаше влюбено розовия храст, който Сана постави в количката й. Много добре я разбираше. В розите имаше нещо специално. Сана често сравняваше хората с цветя. Ако Стела беше цвете, определено щеше да е роза. Галска роза. Красива, великолепна, с множество венчелистчета.
Жената се прокашля и попита:
— Всичко наред ли е?
Сана тръсна глава и осъзна, че отново се е зареяла в спомени.
— Да, просто съм малко изморена. Тази жега…
Жената кимна в отговор на недовършеното изречение.
Но не, не всичко беше наред. Злото се бе завърнало. Сана го усещаше също толкова ясно, колкото и аромата на розите.
Да прекарваш почивните си дни с децата, не може да се определи като свободно време, мислеше си Патрик. По странен начин беше просто прекрасно и в същото време абсолютно изтощително. Особено сега, когато сам отговаряше и за трите деца, докато Ерика обядваше с Ана. Освен това, противно на здравия разум, беше завел децата долу на брега, защото бяха започнали да стават неспокойни у дома. Обикновено беше по-лесно да ги усмири, като им намери занимание, но беше подценил колко много ще го затрудни тъкмо крайбрежната обстановка. На първо място имаше риск от удавяне. Къщата им се намираше в Селвик, точно над плажа, и Патрик многократно се бе будил, облян в студена пот, защото бе сънувал как някое от децата се е измъкнало навън и е стигнало до морето. На второ място беше пясъкът. Ноел и Антон не просто хвърляха упорито пясък по другите деца, което му докарваше сърдити погледи от страна на родителите им, ами по някаква непонятна причина им харесваше да го пъхат в устата си. Самият пясък не беше чак такъв проблем, но Патрик настръхваше при мисълта за всички останали гнусотии, които можеха да се озоват в мъничките усти на близнаците. Вече беше дръпнал един фас от юмрука на Антон, а беше въпрос на време някое от момчетата да хване парче стъкло. Или пакетче снус.
Добре че беше Мая. Понякога Патрик се чувстваше гузен, че тя се грижи толкова за малките си братя, но Ерика все твърдеше, че на Мая й харесва да го прави. Както на нея й бе харесвало да се грижи за Ана.
Сега Мая следеше близнаците да не нагазят твърде навътре във водата, насочваше ги с твърда ръка към брега, внимаваше какво лапат и изтупваше децата, върху които братята й бяха хвърлили пясък. На Патрик понякога му се искаше тя да не е толкова прилежна. Боеше се, че я очакват много ядове, ако продължава да е толкова старателна.
Откакто имаше проблеми със сърцето преди няколко години, той знаеше колко важно е да се грижиш за себе си и да си даваш почивка. Въпросът беше дали времето, прекарано с децата, можеше да се нарече така. Макар и да ги обичаше повече от всичко, той бе принуден да признае пред себе си, че понякога му липсваше спокойствието на полицейското управление в Танумсхеде.
Мари Вал се излегна върху шезлонга и протегна ръка към питието си. „Белини“. Шампанско със сок от праскови. Е, не беше като това на „Харис“ във Венеция, за жалост. Тук нямаше пресни праскови. Наложи й се да направи бледо подобие със сок „Провива“[2] и евтиното шампанско, с което скръндзите от филмовото студио бяха напълнили хладилника й. Но трябваше да се задоволи с това. Беше поискала съставките за коктейла да я очакват, когато пристигне.
Чувството да се върне тук беше доста особено. Не в дома си, разбира се. Той отдавна беше съборен. Не можеше да не се зачуди дали собствениците на новата къща, построена върху парцела, са били посещавани от зли духове, предвид всичко, което се беше разиграло там. Вероятно не. Злото вероятно беше отишло в гроба заедно с родителите й.
Мари отпи още една глътка от белинито. Питаше се къде ли са собствениците на къщата, в която бе отседнала. Дори човек да не прекарваше много време в Швеция, ясният и топъл август беше отлично време да се наслади на вилата, за чиято покупка и обзавеждане сигурно бяха отишли доста милиони. По всяка вероятност собствениците бяха отишли в подобната на замък къща в Прованс, която Мари откри, когато потърси информация за тях в гугъл. Богатите хора обикновено се задоволяваха единствено с много от всичко. В това число и с летни вили.
2
Марка плодови сокове, собственост на „Данон“, предназначени за скандинавския пазар. — Б. пр.