Подсуши лицето си, разтри го с мръсната си дреха от дебел вълнен плат и тръгна нагоре срещу течението, покрай речния бряг, докато стигна до моста, където реката течеше под път с естествена настилка от варовикови плочи — достатъчно широки, за да може да мине каруца по тях, достатъчно яки, за да издържат тежестта на воловете. Спря там и погледна надолу, в кафявата от торфа вода. Тя течеше толкова бавно, че сякаш почти не се движеше, сякаш реката беше мъртва, беше се отказала от живота, застивайки в неподвижни, тъмни езерца.
Алис не се лъжеше. Когато двамата с Том бяха малки, бяха разучили една от пещерите, осеяли речния бряг. Провирайки се като лисичета, те бяха слизали надолу и все по-надолу, докато проходът се стесни и те заседнаха — но отдолу бяха чули силния, екнещ тътен на течаща вода, и разбраха, че са близо до истинската река, тайната река, която течеше по цял ден и цяла нощ във вечна тъмнина, скрита дълбоко под сухото речно корито.
Том се беше уплашил от отекващия, бушуващ шум толкова надолу под тях.
— Ами ако се надигне? — попита я той. — Ще излезе тук!
— Наистина излиза тук — бе отговорила Алис. Сезоните на младия ѝ живот бяха белязани от прииждането и оттеглянето на речните води: сива суша лете, буйно течение по време на есенните бури. Клокочещите дупки, в които мудната вода се оттичаше през лятото, се превръщаха в ручеи и водоскоци през зимата: водовъртежи, където кафявата вода се издигаше с кипене нагоре, бълбукайки от избухващото налягане на подземните потоци и подземните реки, преливащи от каменните си подземни корита.
— Там долу е Старият Таласъм — каза Том уплашено, с потъмнели очи.
Алис беше изсумтяла и беше плюла презрително в тъмнината пред тях.
— Не се страхувам от него! — заяви тя. — Мисля, че Морах може като нищо да се справи с него!
Том беше кръстосал палеца и показалеца си в знака за предпазване от магьосничество, беше изпълзял заднешком от дупката и бе излязъл на слънчева светлина. На Алис ѝ се искаше да постои още. Не се беше хвалила напразно пред Том, вярно беше: отгледана от Морах, тя не се боеше от нищо.
— Досега — каза си тя тихо. Вдигна поглед към ясното небе над нея и към слънцето, което прежуряше безучастно. — О, Майко Божия… — подхвана тя, после млъкна рязко. — Отче… — започна отново, и пак замлъкна. После устата ѝ се отвори в безмълвен писък и тя се хвърли по лице върху ниската, груба трева на мочурището. — Бог да ми е на помощ! — изрече със скръбен шепот. — Твърде много се страхувам, за да се моля!
Струваше ѝ се, че дълго е лежала отчаяна там. Когато отново се надигна, седна и се огледа наоколо, слънцето се беше изместило — беше средата на следобеда, време за службата в три следобед. Алис се изправи бавно, като старица, сякаш всички кости я боляха. Отправи се с малки, бавни крачки нагоре по хълма, натам, където пъпките на цъфтящия рано пирен блестяха като бледоморава мъгла по склоновете на хълма. Една калугерица се обади над главата ѝ и се спусна с пърхане надолу недалече от нея. Още по-високо в синия въздух кръжеше и се издигаше чучулига, която чуруликаше призивно, отново и отново: всяка по-висока нота бе придружена от размахване на малките криле. Пчели се лутаха като пияни сред подранилите цветчета на пирена, мочурището се къпеше в мед. Всичко около нея беше живо, цъфтеше и ликуваше в топлия кипеж на късното лято — всичко освен Алис, обхванатата от леден студ Алис, изстинала чак до костите си.
Тя се препъваше леко, докато вървеше: очите ѝ следяха овчата пътека в краката ѝ. От време на време тя простенваше съвсем тихо, като животно, заклещено в капан през безкрайно дълга тъмна нощ.
— Как ще се върна? — каза си тя, докато вървеше. — Как изобщо ще се върна някога? Как ще привикна да понасям това място?
Досами мочурището, където земята ставаше равна и правеше завой под ширналото се, безстрастно небе, Алис спря. Овчари бяха струпали малка пирамида от камъни, която показваше пътя. Алис приседна на един камък и се облегна на другите, затвори очи и вдигна към слънцето лице, застинало в гримаса на печал.
След няколко мига тя присви очи и погледна на юг. Пустите, мочурливи земи бяха съвсем равни, стелеха се и прехвърляха хоризонта в хиляда оттенъка на зеленото — от тъмния, пищен цвят на мъха около някое мочурище, до бледожълтия цвят на немощна трева, порасла върху камениста почва. Корените на пирена и на изсъхналите цветя се подаваха над пръстта, бледосиви и зелени — мрачен пейзаж със сурова, неуловима красота, наполовина пасище, наполовина пустош. Стъблата на младия пирен бяха тъмнозелени, цветчетата му — бледи като тънка мъгла. Алис погледна по-зорко. Някакъв мъж крачеше през пустошта, с шотландско наметало, преметнато през едното рамо, с решителна стъпка. Алис се изправи тихо, готова да се обърне и да побегне. Когато забеляза движението, мъжът се провикна, но гласът му бе отнесен от неспирния вятър, който духаше над мочурището дори в най-тихите дни. Алис се поколеба, готова да побегне, после мъжът извика отново, и гласът му долетя едва чуто: