— Алис! Чакай! Аз съм!
Ръката ѝ посегна към джоба, към заоблените и топли зърна на броеницата. „О, не“, изрече тя. Седна отново на камъните и го зачака да се приближи до нея, гледайки го, докато той крачеше решително през мочурището.
Беше наедрял през четирите години на отсъствието ѝ. Когато тя замина, той беше момче, върлинест и непохватен, но със светлата хубост на младо жребче. Сега беше як, набит. Когато приближи, тя видя, че лицето му беше зачервено от слънцето и вятъра, осеяно с тънки като паяжина спукани вени. Очите му, все още с онзи пронизващ син цвят, бяха приковани в нея.
— Алис — каза той. — Току-що научих, че си се върнала. Веднага дойдох да те видя.
— Фермата ти е в другата посока — каза тя сухо.
Той се изчерви още по-силно.
— Трябваше да отведа едно агне до Троухедс — каза. — Оттук минава пътят ми на връщане.
Тъмните очи на Алис обходиха бързо лицето му.
— Никога не би могъл да ме излъжеш, Том.
Той сведе глава и запристъпва от крак на крак с тежките си обувки.
— Заради Лиза е — каза. — Тя ме следи.
— Лиза? — попита Алис, изненадана. — Коя Лиза?
Том се приведе и седна сред пирена, до нея, извърнал лице, загледан назад към пътя, по който беше дошъл.
— Лиза е жена ми — каза простичко. — Ожениха ме набързо, след като ти положи свещените си обети.
Алис трепна, сякаш някой я беше ощипал.
— Не знаех — каза тя. — Никой не ми съобщи.
Том сви рамене:
— Щях да ти изпратя вест, но… — той млъкна и остави изречението недовършено. — Каква полза би имало? — попита после.
Алис извърна поглед и стисна зърната на броеницата в джоба си толкова силно, че пръстите я заболяха.
— Никога не съм си те представяла женен — каза тя. — Предполагам, трябваше да очаквам, че ще се ожениш.
Том сви рамене:
— Променила си се — каза той. — По-висока си, така ми се струва, и по-закръглена. Но очите ти са си същите. Отрязаха ли ти косата?
Алис кимна, като придърпа шала малко по-плътно около обръснатата си глава.
— Прекрасната ти златна коса! — възкликна Том, сякаш се сбогуваше с нея.
Възцари се мълчание. Алис се взря в него.
— Значи се ожени веднага щом заминах? — попита тя.
Том кимна.
— Живи ли са още майка ти и баща ти?
Той кимна отново.
Лицето на Алис омекна — тя търсеше съчувствие от Том, надяваше се той да ѝ помогне.
— Те постъпиха жестоко с мен в онзи ден — каза тя. — Бях прекалено малка, за да бъда изпратена сред чужди хора.
Том сви рамене:
— Направили са каквото са сметнали за най-добре — каза той. — Не е имало как да предвидят, че абатството ще бъде изгорено, и в крайна сметка ти ще останеш бездомна и без съпруг.
— И в гибелна опасност — каза Алис. — Ако войниците се върнат, може да ме заловят. Няма да кажеш на никого, че съм била в абатството, нали?
Погледът, с който той я стрелна, беше достатъчен отговор.
— По-скоро бих умрял, отколкото да видя как някой ти причинява зло — каза той с потиснат гняв. — Знаеш това! Винаги си го знаела! За мен никога не е имало друга, и никога няма да има.
Алис извърна лице.
— Не ми е позволено да слушам това — каза тя.
Той въздъхна, приемайки упрека, и каза:
— Ще опазя тайната ти. В селото мислят просто, че Морах има нова ученичка. Казвала е и преди, че търси момиче, което да върши тежката работа. Никой не се е сетил за теб. Ти си забравена. Говори се, че всички монахини са мъртви.
— Тогава защо дойде насам? — запита Алис.
Той сви рамене: грубата му кожа стана червена като тухла.
— Мислех си, че ще разбера — каза навъсено. — Ако беше загинала, щях да го знам. — Потупа се по гърдите. — Тук вътре — каза. — Където нося болката си по теб. Ако беше загинала, болката щеше да си отиде… или да се промени. Щях да разбера, ако беше умряла.