Огънят пращеше леко, сладкото ухание на лимонова върбинка се носеше из стаята. Тримата — двете голи бременни жени и полуоблеченият млад господар — лежаха неподвижно. Лордът и неговата лейди заспаха.
Катрин слезе за вечеря в голямата зала, порозовяла, в розово-кремавата си рокля, с усмихнато лице, дебела като пудинг, с коса, разстлана по раменете, с изострен апетит. Облягаше се на ръката на Хюго, когато влязоха в голямата зала, и от всички в трапезарията се разнесоха одобрителни викове и поздрави. Алис зае старото си място на масата за жените и обходи всички със суров поглед, за да ги предупреди да не ѝ се подиграват за завръщането.
— Добре дошла отново при нас — каза Илайза, неспособна да се сдържи.
Алис срещна възбудения ѝ поглед със студена усмивка.
— Щастлива съм, че ще се храня отново с теб, Илайза, и с всички ви — каза тя спокойно. — Но не забравяйте, че аз нося сина на Хюго — нещо, заради което всяка от вас би дала годишната си заплата. Не забравяйте, че когато Катрин отново се оттегли в постелята си, аз ще седя до стария лорд и че съм негова фаворитка. Не забравяйте, че за абсолютно всяка от вас аз съм „мистрес Алис“. Съдбата ми може да има своите възходи и падения, но дори късметът ми да намалява, пак е по-голям от това, за което бихте могли да мечтаете.
Всички жени гледаха в чиниите си и мълчаливо ядяха бульона си. Алис не наруши възцарилото се мълчание. Наблюдаваше Хюго. Струваше ѝ се, че бе изминал половин живот от времето, когато седеше тук с Морах до себе си и гледаше гърба на Хюго с толкова силно желание, та имаше чувството, че ще умре от него. Сега гледаше раменете, врата и високо вдигнатата му глава с безмълвна омраза.
— Не се храните, мистрес Алис? — попита тихо Рут.
Алис погледна надолу към купичката си. Бульонът беше изстинал, гъсти бучки мазнина плуваха в него. Алис отпи глътка вино и усети металният му вкус от калаената чаша. Управителят Дейвид се беше погрижил на мястото ѝ на масата за жените да сложат калаени съдове като на останалите. Стъклото беше само за господарската маса, а тя беше загубила мястото си там.
— Не съм гладна — каза тя кратко. — Ще помоля Хюго да ми изпрати нещо в стаята по-късно.
Тя стана от масата и отиде до стария лорд на господарската маса.
— Искам да стана от масата — каза тя тихо на ухото му. — Имам болки и ми е лошо. Искам да отида в стаята си.
Погледът, който лордът ѝ отправи, беше доста дружелюбен, но същевременно той се усмихна така, сякаш можеше да види какво става в сърцето ѝ.
— Не бъди завистлива, лисичке — каза той меко. — Ти си на второ място след Катрин. Винаги сме ти го казвали. Върви и си седни на мястото, яж и пий от калаени съдове. Някой път тя отново ще се оттегли в стаята си, и ти ще можеш пак да се разполагаш като кралица тук горе. Но когато тя предпочете да се храни с нас в залата, където ѝ е мястото, ти сядаш на масата за прислужничките — където е твоето място.
Алис хвърли поглед през масата към Хюго. Той слушаше някаква шега, която някакъв мъж му разказваше, крещейки, от мястото си по-надолу в залата. Когато изслуша края на историята, той отметна глава назад и избухна във висок смях.
— Не — каза старият лорд, като проследи погледа ѝ. — Решението ми не подлежи на обжалване. Още съм господар тук, Алис. Върви и седни където ти е наредено.
Алис се усмихна с най-сладката си усмивка.
— Разбира се, милорд — каза тя. — Не исках да развалям доброто настроение и веселата компания на масата за жените с неразположението си. Но ако вие го желаете, разбира се, ще седна при тях.
Лорд Хю хвърли поглед назад към масата и се изсмя с острия си, подобен на лай смях при вида на четирите кисели лица. Те се напрягаха да чуят за какво си шепнат Алис и старият лорд.
— О, върви си — каза той снизходително. — Ще ти спестя веселието на тази тълпа. Върви си в стаята сега, но друг път ще трябва да седиш при глупавите кучки.
Алис му направи реверанс и се измъкна през вратата с окачен на нея гоблен зад тях. Долови погледа на Илайза, докато си отиваше, и си спомни първия си обяд в замъка, когато ѝ бяха казали, че никой не може да си тръгне преди лорда.
— Сега нещата са по-добре за мен, отколкото бяха тогава — каза си Алис мрачно. Качи се по стълбите до галерията за дамите, бутна вратата, за да я отвори, и придърпа един стол пред огъня. — Сега нещата са по-добре за мен, отколкото в противната колиба на Морах. — Тя хвърли един пън в огъня и остана да седи, наблюдавайки как летят искрите. — Принудих ги да ме видят такава, каквато съм в действителност — каза си тя дръзко. — Дойдох тук като нищожество, а сега ме наричат „мистрес Алис“ и имам дванайсет собствени рокли. Имам толкова нови рокли, колкото и Катрин.