— Мисля, че вече не е така — каза тя. — Смятам, че вече падаш, Алис. Смятам, че това е началото на твоето падение.
Алис обърна спокойно кобилата и я пришпори към портите на замъка. Когато мина в тръс покрай войниците, те вдигнаха пиките си за поздрав, но Алис не погледна нито наляво, нито надясно. Пришпори кобилата надолу по малкия хълм на Касълтън, после премина край подножието на зъберите в основите на замъка, за да прекоси моста над реката и продължи нагоре към пустите мочурливи земи. Дръпна поводите на кобилата и спря, когато вече бяха в далечния край на речния бряг, а животното пъхтеше, останало без дъх. После тя погледна назад към замъка, сив и внушителен на светлината на лятното слънце. Алис се взря в него, сякаш искаше да го погълне, да го глътне наведнъж, за да утоли глада си, целия замък с лордове, дами, слуги, всичко.
После обърна кобилата и се отправи към тресавищата.
Не бе имала намерение да ходи до колибата на Морах: беше се запътила на запад от замъка, отправяйки се към тресавищата без никаква определена цел. Торбата за билки беше просто претекст, но когато живите плетове край пътя оредяха и местността стана по-дива, Алис видя туфа горски съсънки отстрани край пътя и спря коня. Плъзна се от седлото и ги откъсна, уви ги в листа от лапад, а после, като водеше коня за юздите, тръгна надолу през полето към реката, търсейки из гъстата ливадна трева под краката си някакви други билки или цветя, които можеше да използва.
Нивото на речните води бе спаднало, както ставаше винаги през лятото, и сега реката се виеше мудно по големите плоски камъни, застиваше неподвижно в дълбоки, кафяви, дъхащи на торф вирове, изчезваше надолу в пукнатините на речното корито, а после, на няколко ярда по-нататък, набъбваше в малък, пресъхващ поток. Над един вир се стрелна птица, надавайки неспирно ясен, сладък зов. По-надолу по течението на реката водата сигурно се беше отдръпнала от гроба на Морах, тялото ѝ сигурно се разлагаше и гъмжеше от мухи. Алис сви рамене и отклони мислите си от нея.
Алис тръгна по протежение на речния бряг, като водеше коня си, оглеждайки бреговете за билки, търсейки невинните личица на дребните полски цветя. Уханието на дива мащерка беше сладко и опияняващо, камбанките се поклащаха в равномерния, неспирен бриз над тресавищата. Малките тъмнолики планински теменуги се полюшваха, когато червените поли на дългата рокля на Алис ги докосваха. Далече нагоре, облаци от белите и бледоморави цветове на пореча се полюшваха на дългите си стъбла. Алис вървеше, сякаш можеше да избяга от самотата, да избяга от копнежа, да избяга от любовта на живота си, която беше придобила горчив вкус в мига, когато тя реши да я изопачи така, че да служи на целта ѝ.
Малката кобила пристъпваше бавно зад нея, а Алис вървеше, обзета от желание да бъде далече от замъка, далече от Хюго, далече от собствената си непресъхваща амбиция. Алис вървеше, търсейки бдително целебни билки, а мислите ѝ бяха объркани, не можеше да реши каква да е следващата ѝ стъпка. Бог я бе изоставил, любовта я бе изоставила, магията я беше вкарала в капан. Алис стъпваше уверено по познатите пътеки, но беше объркана и изгубена. Единственото, което все още бе в състояние да изпитва, беше жаждата за оцеляване — по-силна и по-жива от всякога; а зад тази жажда — старата скръб по майка ѝ — майка Хилдебранд — която не я напускаше, остра и жива, дори когато руните мълчаха, а Алис беше лишена от Зрението, като всяка друга, обикновена жена. В ясния, слънчев ден, докато чучулигите се издигаха към небето, калугериците подвикваха и дъждосвирците крякаха, Алис вървеше сама, в своя собствен свят, изпълнен с мрак, студ и нищета.
Спря рязко. Беше стигнала почти до дълбокия вир преди старата колиба на Морах. Засенчи очи от яркото сутрешно слънце и погледна нагоре по хълма към колибата. Тя си беше същата, както винаги. Покривът от каменни плочи сякаш всеки момент щеше да се свлече на една страна, единственото миниатюрно прозорче беше тъмно и пусто. Не се виждаше да излиза дим — нито от прозореца, нито от вратата. Алис тръгна към колибата и върза коня си за глогината до градинската стена, отрупана с болнави белезникави цветчета. Тя повдигна полата си и се покатери през малката преграда за овцете. Зеленчуците на Морах започваха да никнат в лехата, задушени от плевели. Алис се взря в тях за миг, спомняйки си, че тя ги беше посадила, преди толкова много месеци, през есента. Струваше ѝ се странно, че Морах е мъртва, отдавна мъртва, а въпреки това репите ѝ растяха в лехата. Предната врата не беше залостена, малката кука никога не я беше държала здраво, тя се блъскаше в рамката, люшкана от лекия вятър. Алис предположи, че най-дръзките деца от Боус може да са отворили вратата, за да погледнат вътре, а после са побягнали изтръпнали от ужас. Никое от тях не би посмяло да влезе.