— Аз ще посмея — каза Алис високо. Но остана отвън.
Вратата изскърца и се тръшна. Вътре в колибата нещо прошумоля. Алис си каза, че в колибата сигурно има плъхове, охранили се със запасите от семе за посев на Морах, направили си убежище в парцалите на леглото ѝ. Алис зачака на прага, почти сякаш очакваше да чуе как сприхавият глас на Морах ѝ вика да престане да се мотае и да влиза.
Шумоленето в колибата бе спряло. Въпреки това Алис се колебаеше, бавеше се да отвори вратата, да пристъпи през прага. После, докато се колебаеше, тя ясно чу шум от нечие движение. Някой се движеше вътре в колибата. Не плъх, това не беше шумолене на дребно животно. Алис чу стъпки: някой пристъпваше тежко и бавно по пода.
Алис отстъпи неволно назад, ръката ѝ посегна зад гърба ѝ за поводите на кобилата. Стъпките в колибата спряха за миг. Алис отвори уста да извика, но не успя да издаде звук. Кобилата сведе глава, свила назад уши, сякаш подушила страха на Алис и странния, зловещ мирис на смърт от колибата.
Чу се друг шум, като от влачене, сякаш някой придърпваше столче до огнището. В ума на Алис се появи ясно образът на Морах, с капеща от нея речна вода, посиняла от студ, с кожа, подпухнала и подгизнала от месеците, прекарани под водата, измъкнала се от пещерата си, когато нивото на реката бе спаднало, тя бе тръгнала нагоре, срещу течението, към колибата си, и сега притегляше столчето до студеното си огнище, за да протегне белите си, подпухнали от водата ръце към пустото огнище. Влажен мирис на смърт сякаш започна да излиза на вълни от колибата. Алис си представи как полуизгнилото тяло на Морах се разлага, докато тя върви, как плътта се свлича от костите ѝ, докато тя чака Алис да дойде при нея. Докато чакаше в тъмнината на колибата Алис да отвори вратата.
Алис изстена леко от ужас. Морах беше вътре и я чакаше, беше дошъл мигът на разплата. Алис знаеше, че ако се обърне и побегне, щеше да чуе бързото жвакане на разлагащи се крака, тичащи зад нея, а после — да почувства леденостуденото докосване на пръсти по рамото си.
С вик на ужас Алис пристъпи напред, блъсна рязко вратата и я разтвори широко. В един миг най-ужасните ѝ кошмари се превърнаха в действителност.
Не си беше въобразила, че чува шум.
Не си беше въобразила, че чува стъпки.
В обвитата в сенки колиба се виждаше фигурата на жена, седнала пред огнището, загърната в наметалото си. Когато вратата се отвори с трясък, жената бавно се изправи и се обърна.
Алис изпищя — задъхан, задавен писък. В тъмнината на колибата не можеше да види лице. Можеше да види единствено как жената с покрита с качулка глава се изправя на крака и идва по-близо и по-близо, идва към нея и пристъпва през прага, така че слънцето напълно огрява лицето ѝ. Алис притвори очи, очаквайки да зърне призрачно синя подпухнала плът, очаквайки вонята на удавен труп.
Не беше Морах. Жената беше по-висока от Морах. Лицето, което обърна към Алис, беше бяло, състарено и набраздено от страдания. Полускрита от качулката на наметалото, се виждаше гъста като грива бяла коса. Очите ѝ бяха сиви. Ръцете ѝ, протегнати към Алис, бяха слаби и осеяни със старчески петна. Трепереха, сякаш страдаше от паралич.
— Моля ви… — беше всичко, което изрече. — Моля…
— Коя си ти? — попита Алис като обезумяла, с глас, изтънял от ужас. — Помислих те за Морах! Коя си ти? Какво правиш тук?
Жената цяла трепереше.
— Съжалявам — каза тя смирено. Гласът ѝ бе накъсан от старост или от мъка, но говорът ѝ беше бавен и сладък. — Простете ми. Мислех си, че това място е изоставено. Търсех…
Алис пристъпи по-близо, гневът се вливаше в нея като горещо вино, съживяваше я.
— Нямате право да бъдете тук! — изкрещя тя. — Колибата не е изоставена. Не е подслон за просяци и бедняци. Ще трябва да си вървите.
Жената умолително вдигна лице.
— Моля ви, милейди — поде тя, а после ярка, радостна светлина внезапно обля лицето ѝ и тя извика: — Сестра Ан! Скъпа моя! Моята малка сестра Ан! О, скъпа моя! Ти си невредима!
— Майко! — възкликна Алис, разпознала я с внезапна, ослепителна яснота, а после падна напред, ръцете на майка Хилдебранд я обгърнаха отново и я притиснаха, сякаш никога не се бяха разделяли.
Двете жени се вкопчиха една в друга.
— Майко, майко моя — беше единственото, което каза Алис. Игуменката почувства как тялото на Алис се тресе от ридания. — Майко моя.
Хилдебранд внимателно я пусна.