Катрин изстена отново, когато мускулите ѝ се присвиха. Алис измъкна ръце от стиснатите мускули, а после отново ги плъзна вътре, за да обърне и насочи телцето. Той се обръщаше, излизаше както трябва, с главата напред в света. Тя улови внимателно главата от две страни и я дръпна към себе си, вън от тялото на Катрин.
— Да — каза. — Държа го сигурно.
Алис беше забравила, че пред нея лежи съперницата ѝ, че това беше наследникът на Хюго, който щеше да застраши собствената ѝ сигурност, собствения ѝ син. Беше обсебена от желанието да помогне за раждането му. Движеше се в несъзнателния ритъм на всички акушерки, които пъхат ръце в майчината утроба, за да изведат бебето благополучно на бял свят. Алис пулсираше заедно с бебето, движеше се заедно с Катрин, нагаждаше докосванията и дърпанията си към ритъма на раждането.
— Той идва! — прошепна тя развълнувано. — Той идва.
Малкото телце се обърна отново. Алис пъхна ръка дълбоко в Катрин, улови черепа и малкото рамо и дръпна спокойно и внимателно.
С ужасяваща лекота пръстите ѝ проникнаха през меката кора на черепа му и пробиха тялото, меко като сапун от луга. Една ръка се откъсна и остана в нейната, струя течност, пълна със съсиреци, бликна като водопад в дланта ѝ. Алис изпищя ужасено.
Когато тя изпищя, Катрин се смъкна надолу и в лицето на Алис плисна бяла слуз, гореща и мокра, пълна с бучки, която заля устата ѝ, очите ѝ, полепна по ръцете, по косата, по роклята ѝ.
— Не! Не! Не! — изпищя Алис, като удряше с две ръце по ужасната гледка върху леглото на Катрин. — Не!
Отново и отново Катрин се напъваше, и буца след буца излизаше от тялото ѝ сред бяла пяна, която зацапа чаршафите и стаята започна да вони на лой.
— Това е восък! — възкликна Алис в пълен ужас. — О, Боже мой, това е восък!
Тя отстъпи назад към прозореца, с ръце, покрити със спечен восък, скрила лице, по чиято кожа засъхваха малки парченца восък.
— О, Боже мой, о, Боже мой — повтаряше тя отново и отново. — Това е восък. Това е восък за свещи.
Катрин нададе един последен стон, а после се отпусна неподвижно.
— Боже мой! Това е восък за свещи! — продължи да повтаря Алис, докато думите изгубиха смисъла си и вече не бяха нищо повече от ужасен вой. — Восък! Восък! Восък!
Алис забиваше пръсти в лицето си, дращейки засъхващите петна, за да ги смъкне от кожата си, потръпвайки, когато усети восъка под ноктите си. Дращеше опакото на ръцете си, дланите си. Беше покрита с восък.
— Никога няма да бъда чиста — извика тя, а в гласа ѝ се прокрадваха високите, остри нотки на неудържима истерия. — Восък! Никога няма да го почистя!
Катрин лежеше по гръб, глуха за безумния шепот на Алис. Тялото ѝ беше изхвърлило мръсотията, тя беше изтощена и празна. Минаха дълги мигове, преди да се раздвижи, а после тя вдигна ръка и потупа невярващо корема си. Той беше изгубил формата си. Беше все още тлъст, месест и отпуснат; но вече не изпъкваше гордо. Бебето го нямаше вече. Тя бавно и с усилие се надигна в леглото, за да се отпусне на възглавниците, и погледна надолу към оплесканите чаршафи и към Алис, отдръпнала се до стената, с коса и лице, залети с восък, с потъмнели от ужас очи, с ръце, които трескаво и непрестанно чоплеха — по кожата, по косата, по роклята ѝ.
— Какво е това? — попита Катрин, с глас, изтънял от ужас. — Какво е това нещо? Какво е станало с мен?
Алис преглътна и се задави; преглътна отново. Невярващо сведе поглед към мърдащите си ръце, и ги укроти с усилие. Пое си дълбоко дъх.
— Няма бебе — изрече най-сетне дрезгаво. — Бебето ти е мъртво.
Катрин се надвеси напред и пъхна пръст в едно от белите топчета.
— Бебето ми е било това? — попита тя.
Алис поклати глава.
— Никога не е било бебе, не и бебе от плът и кръв — каза тя. — От тялото ти излезе восък. Изобщо никога не е имало истинско бебе. — Гласът ѝ се извиси в лек писък, и тя затисна устата си с ръка, за да го погасне. — Само течение — каза меко. — Не и бебе.
Лицето на Катрин беше изпито и измъчено.
— Нямаше бебе? — попита тя. — Нямаше син за Хюго?
Алис поклати глава: не се доверяваше на гласа си.
Двете жени се втренчиха една в друга за миг, онемели от ужас.
— Не му казвай — каза Катрин. Гласът ѝ беше накъсан, почти безумен. — Не му казвай, че е било така.
Алис откри, че трие ръцете си една в друга. Докато търкаше, восъкът се сгъсти на ивици и се залющи като засъхнала кожа.
— Проклятие — каза тя. — Проклето да е това нещо!
— Не казвай на никого, че е било така — повтори Катрин, по-настойчиво. — Кажи им, че е било помятане. Не искам никой да знае за това. Не искам никой да знае за този… този ужас!