Когато превеждаше писмата, използвайки уменията, на които я беше научила майка Хилдебранд, част от ума на Алис още беше със старата жена. Склоновете на речните брегове бяха стръмни сега, когато реката бе станала по-плитка — нямаше да може да си налее вода. След като хлябът от вчера свършеше, нямаше да има нищо за ядене, освен ако не се изкачеше по хълма и не изпросеше нещо от минувачите по пътя. Алис си помисли за жената, която беше обичала като майка, видя я как протяга ръка към непознати хора, как пътуващи търговци оскърбяват сдържаното ѝ достойнство.
Алис предаде писмата и указанията на Дейвид, като наблегна специално на опасността от чума в Лондон, и отиде в стаята си, затвори вратата, изрита обувките си и легна на леглото си. Загледа се нагоре в жълто-зеления балдахин, подобен на таван над главата ѝ — изящен, пищен, скъп. Знаеше, както бе знаела от мига, когато седеше в краката на майка Хилдебранд върху влажния глинен под на Морах, че нямаше да се върне да живее в малкия коптор край реката. Алис никога повече нямаше да изпитва глада и мизерията на бедняците зиме. Алис никога повече нямаше да чупи леда по реката, за да извади кофа мътна кафява вода. Алис никога повече нямаше да си чупи ноктите и да наранява ръцете си, ровейки в замръзналата земя за леденостудени репи. Не и ако можеше да управлява съдбата си.
— Не мога да се върна — изрече тя на глас. — Няма да се върна.
Отново се замисли за майка Хилдебранд, жената, за която беше копняла, за чиято предполагаема смърт бе скърбила всеки ден, и откри, че дълбоката болезнена рана вече я нямаше, беше изчезнала. Когато мислеше за майка Хилдебранд сега, то беше със страх от натрапничеството ѝ, с раздразнение, с тревога. Майка Хилдебранд вече не беше мъртва светица, която да бъде оплаквана. Беше жива заплаха.
— Тя трябва да си отиде — каза Алис тихо. — Трябва да замине в истински манастир. Бих отишла с нея, стига да отиде в истински манастир. Дори сега, дори когато Катрин е изоставена и всички признават, че Хюго е мой любовник, признават мен като майка на наследника; бих отишла с нея, ако отиде в истински манастир.
Алис се поколеба. Спомни си за покоя и дълбоката наслада на момичешките си години като любимка на майка Хилдебранд в абатството край реката. Помисли си за спокойните уроци по латински и гръцки, за задоволството си от това че учеше толкова бързо; задоволство от това да бъде най-добрата. Спомни си помещението за приготвяне на отвари и уханието на билките и тинктурите. Помисли си за билковата градина, за оградените лехи и пълзящите стъбълца на билките, за мириса на лавандулата, когато я разтриеше в ръцете си, за лекото като перце докосване на салвията, тръпчивото ухание на мента, когато откъснеше някое стръкче и го задъвчеше.
Алис тръсна глава. Продължаваше да се взира в балдахина и завесите на леглото, но виждаше малкото русокосо момиче, което копнееше за покой и изобилие и което беше обичало майката игуменка, дарила го и с двете.
— Не — каза накрая. — Не, не бих го направила. Не бих отишла с нея, дори ако отиде в друго абатство. Това беше животът през моминските ми години, точно както при Морах беше животът от детството ми. Няма да се върна назад към тези стари места. Приключих и с двете. Иска ми се и двете да бяха мъртви, изчезнали.
Вратата се отвори без почукване, и влезе Хюго.
— Почиваш си като дама, Алис? — изрече той завалено, като се подпираше на вратата. Беше останал в голямата зала, след като Алис и баща му бяха излезли. Музикантите бяха продължили да свирят, каните с вино обикаляха масите. Прислужничките бяха надошли от кухнята и всички бяха танцували буйно. Хюго и войниците бяха пили много, крещяха на жените, издърпваха ту една, ту друга встрани от кръга. Докато Алис и старият лорд работеха, пишейки и правейки планове за бъдещето, Хюго се беше забавлявал в залата. За Хюго нямаше работа. Той беше като лениво дете.
Алис се надигна, подпирайки се на едната си ръка.
— Баща ти ми нареди да си почивам — каза тя предпазливо.
Хюго се отдели от прага, затвори вратата и влезе, залитайки, в стаята: полагаше усилия краката му да не изостават от тялото.