— Донеси една запечатана делва с вино — каза тя. — Най-доброто вино.
Момчето излезе от килера за провизии, с кошница, пълна с храна: половин пита сирене, два хляба, резен месо, купа ранни череши, дебел резен шунка, гърне бадемова паста със стафиди.
— Има кълцано еленово месо със сушени плодове — предложи той.
Това беше едно от любимите блюда на майка Хилдебранд, но тя отказваше да яде месо на определени църковни празници. Алис не помнеше църковния календар, който някога ѝ беше толкова добре познат.
— Не — каза тя. — Има ли блан-манж?
Блан-манж представляваше каша от пилешко или заешко месо, подсладена с мед и поднесена с щипка сандалово дърво, за да добие розов цвят. Майка Хилдебранд ядеше бяло месо в постен ден, ако не можеха да намерят риба. Прислужникът кимна и отиде до килера, напълни една калаена купа и се върна в главната кухня, като завърза ленена кърпа върху отвора на купата.
Той сложи кошницата на масата, а после отиде до избата да вземе виното. То се съхраняваше в огромни бъчви, с подложки, заковани под единия край, така че виното течеше надолу към канелката. Алис чу как виното се излива в каната, после момчето се върна в готварницата, сложи запушалката и избърса каната в ризата си. Алис я взе от него, загърна я с роклята, за да я опази на сигурно място в кошницата, а после тръгна пред него към конюшните.
Слабоумното момче беше там, проснало се върху бала сено на слънцето, и чоплеше зъбите си със сламка.
— Оседлай кобилата ми — каза му Алис. — Това момче ще изпълни една моя поръчка.
Момчето скочи на крака и кимна, като ѝ се хилеше.
— И го преведи през портата — каза Алис. — Той носи тези продукти по моя заповед.
Подаде писмото на момчето от готварницата.
— Дай това на старицата — каза. — Тя няма да ти направи нищо лошо. — Замълча за миг, изчака го да почувства силата ѝ. — Не бива да говориш с нея — каза бавно, натъртено. — Ако тя те заговори, не казвай нищо. Просто поклати глава. Тя ще те помисли за ням. Не бива да ѝ казваш нито дума.
Момчето кимна.
— Нито дума — каза Алис бавно, тихо. — Да не си посмял да се шляеш по пътя или да ядеш от храната. Ще разбера, ако предадеш по-малко от онова, с което си тръгнал. Ще разбера, ако не си ми се подчинил и си говорил с нея.
Той поклати глава и преглътна нервно.
— Нали знаеш къде живееше знахарката от Боус? — попита Алис. — Помниш ли колибата край реката, преди да стигнеш до каменния мост?
Прислужникът кимна.
— Занеси тези продукти там — каза Алис. Извади писмото и го пъхна отстрани в кошницата, така че беше напълно скрито.
— Също и това писмо. Не го показвай на никого и не го изгубвай. Ще разбера, ако го направиш.
Момчето кимна отново.
Алис му се усмихна.
— Когато се върнеш днес следобед, ще ти дам шест пенса — каза тя.
Момчето я погледна.
— Съгласен ли си? — попита Алис.
— Може ли вместо това да получа късче от някоя ваша панделка? — попита той. — Или нещо, което не ви трябва. Стара кърпичка?
— Защо? — попита Алис.
Той сведе поглед към пода.
— За да се предпазвам от наказания — каза. — В готварницата говорят, че имате силата да получавате всичко, което поискате. Че можете да направите каквото поискате. Мислех си, че ако имам нещо ваше…
Алис поклати глава.
— Аз съм обикновена жена — каза тя, — лечителка. Имам особени умения, святи умения. Но никоя моя вещ не може да бъде талисман. Аз съм просто лечителка със свята сила. Не правя нищо за собствена облага.
Момчетата си размениха един потаен, невярващ поглед. Алис предпочете да не му обръща внимание.
— Бързай колкото можеш — каза тя, като излизаше от двора на конюшнята. — И ми съобщи, когато се върнеш благополучно.
Глава 27
Въпреки внимателните указания на Алис, Хилдебранд изпрати отговор по прислужника от готварницата. Той беше написан на груба хартия — задната страна на сметка от някакъв хан. Писмото не беше запечатано. Алис стисна устни, когато го видя. Всеки можеше да го е прочел, докато бе стигнало до нея, а тя нямаше как да разбере. Типично бе за Хилдебранд изобщо да не се интересува дали са в безопасност, мислеше си тя. Тази жена беше обсебена от идеята за мъченичество, нарочно се излагаше на риск и опасност. Беше живяла толкова дълго далеч от света, че нямаше представа за опасностите, за гибелния риск, който Алис бе принудена да поеме заради нея. Алис даде на момчето обещаните шест пенса и пъхна писмото в ръкава си. Излезе в билковата градина да го прочете.