Топлото вечерно слънце позлатяваше закътаната градина. Обградена от стените на замъка, градината беше на завет и улавяше топлината. Сънени пчели прелитаха тежко от растение на растение. Алис тръгна по тесните пътеки: зелената ѝ рокля леко докосваше билките и събуждаше уханието им. Пред нея, в цветната градина, в сянката на една беседка седяха Рут и Марджъри. Хвърлиха поглед към Алис, но не я заговориха. Пекарницата от лявата страна на Алис беше тиха и студена. Старата, кръгла тъмнична кула зад нея беше безмълвна. Алис седна на ниската стена край една леха с мента и остави слънцето да огрява непокритата ѝ глава. Пурпурните цветчета изпускаха уханието си в неподвижния въздух. В овощната градина, отвъд цветната, птиците пееха пронизително и сладко. Оттатък овощната градина, във външния двор изцвили кон.
Алис измъкна писмото от ръкава си и го разгъна на коленете си.
„Скъпа дъще во Христе“ — беше започнала Хилдебранд, уличавайки Алис още с първите три думи. Алис се озърна. Наблизо нямаше никой. Откъсна горната част на писмото още преди да погледне останалото, смачка я, разкъсвайки с острите си нокти меката хартия, раздробявайки листчето и после натъпка всяко късче в кесията си.
Не обсъждам с теб причините за забавянето ти. Не може да има причини за бавене, когато Божията воля е изложена ясно пред нас. Кажи на лейди Катрин да не губи кураж и да се уповава на Светата Дева, която вижда нейните страдания. Можеш да я посетиш по-късно и да се погрижиш за нея. Очаквам те тази вечер.
В писания текст имаше празно място, после писмото продължаваше, с по-закръглен почерк и мек тон, сякаш майка говореше на дъщеря си, а не игуменка — на непокорна монахиня:
Моля те, ела веднага, Ан. Боя се не за себе си, макар да съм изтощена и да не мога да запаля огъня или да извадя вода — боя се за теб. Какво правиш в онзи замък, та толкова се бавиш да ми се подчиниш?
— Знаех си, че няма да се сети как да запали огъня — каза Алис раздразнено. Приглади писмото в скута си. Докато се припичаше на слънце в градината, Хилдебранд, измъчвана от артритни болки, бореща се с огнивото, твърде крехка и твърде стара, за да замъкне кофа с вода от стръмния речен бряг до колибата, ѝ се струваше много далече.
Алис смачка листа на топка в ръката си и го пъхна в кесията си, за да го изгори по-късно, после протегна крака пред себе си. Зелената рокля падаше на красиви дипли около тялото ѝ. Алис вдигна лице към слънчевата светлина и затвори очи.
— Ще те изгори слънцето, мистрес Алис, кожата ти ще стане кафява като на селянка — каза меко нечий глас.
Алис отвори очи. Пред нея стоеше управителят Дейвид, до него стоеше млада жена на около шестнайсет години. Беше белокожа и златокоса: косата ѝ беше по-руса от тази на Алис, очите — с по-светъл, по-искрящ син цвят. Тялото ѝ беше пълно и закръглено: Алис забеляза колко изопнат и стегнат беше корсажът над твърдите млади гърди, видя и че полата на роклята ѝ беше къса, сякаш тя още растеше.
— Това е Мери — каза Дейвид, като посочи момичето. — Ще ви прислужва, както нареди лорд Хю.
Алис кимна, взирайки се в момичето. То отвърна на погледа ѝ, поглъщайки с очи всеки инч от роклята на Алис, дългата ѝ златистокестенява коса, зелената ѝ шапчица.
— Отдавна ли е на служба? — попита студено Алис.
— Цял живот работи като прислужница — каза бързо Дейвид. — Служила е в къщата на един търговец в Касълтън. Привлече погледа ми, защото е умна и чевръста. Помислих си, че ще ви допадне. Не исках да ви прислужва някоя от онези повлекани от кухнята. Бавни са като волове, и също толкова глупави.
Алис отново кимна.
— Много си хубава — каза тя на момичето: каза го така, че да прозвучи като обида. — На колко години си?
— Шестнайсет, милейди — отговори момичето.
— Наричай я „мистрес Алис“ — поправи я Дейвид остро. — Мистрес Алис не е господарката на замъка. Тя е само една от дамите, които прислужват на лейди Катрин.
Алис отправи към Дейвид поглед, който би могъл да среже стъкло.
— Тъй като тя ще бъде моя прислужница, предполагам, че може да ме нарича, както ѝ харесва, стига това да се харесва на мен.
Джуджето сви широките си рамене.
— Както желаете, мистрес Алис.
— Имаш ли годеник или съпруг? — обърна се Алис към момичето.
— Не, милейди — каза то задъхано. — Девица съм.
Алис стрелна Дейвид със суров, подозрителен поглед. Той ѝ се усмихна насмешливо.
— Можеш да чакаш в женската галерия, докато пратя да те повикат — каза Алис рязко. Момичето направи реверанс и влезе в замъка.