Мери кимна.
— Едно време баща ми притежаваше малка ферма — каза тя. — Държеше много коне. Развъждаше ги за дребните благородници из околните земи.
— Не я ли притежава вече? — попита Алис, вървейки начело през вътрешната порта, през подвижния мост и през външния двор до конюшните.
Мери поклати глава.
— Това бяха земи, които принадлежаха на абатството — каза тя. — Когато абатството беше опустошено, негова светлост лорд Хю откупи земята от краля. Наемите бяха твърде високи за нас, трябваше да напуснем.
— Какво прави баща ти сега? — попита Алис безцелно.
Мери поклати глава.
— За него загубата на фермата беше равносилна на смърт — каза тя. — Върши някои неща — стриже овце през лятото, коси, копае канавки през зимата. През повечето време бездейства. Живеят много бедно.
— Можеш да яздиш моя кон — каза Алис. — Аз ще взема муле. Можем да се сменим, когато се отдалечим от замъка и не ни виждат. Лорд Хю се тревожи твърде много за моята безопасност.
Мери кимна и конярят изведе конете. Прислужницата яхна животното с лекота, разтръсквайки полите на сивата си рокля така грациозно, сякаш беше достатъчно знатна да носи цветни дрехи. Конярчето ѝ подсвирна, а Мери отметна назад русите си букли и му се усмихна. Конярят повдигна Алис върху гърба на мулето и срита животното, което пое бавно напред.
Двама войници се присъединиха към тях, когато минаха през портата и влязоха в Касълтън. Единият вървеше пред тях, другият — отзад.
Минаха бързо по моста и започнаха да се изкачват по хълма. Слънцето блестеше ярко по правия, блед път пред тях, очакваше ги поредният горещ ден. Алис, която чувстваше тежестта на триъгълната шапчица и топлината на плата на врата си, гледаше завистливо Мери, която седеше непринудено и уверено на кобилата и оглеждаше ръжта, която започваше да жълтее в нивите, както и бледозелената пшеница.
— Наближава жътвата — каза тя дружелюбно. — Беше добра година за зърното. А баща ми казва, че есента ще е добра за плодовете.
— Спри — нареди Алис рязко. — Сега ще се кача на собствения си кон.
Мери спря и войниците помогнаха на двете жени да си разменят животните. Продължиха да яздят мълчаливо, докато пътят се изкачваше все по-високо и по-високо, а нивите отстъпиха място на пасища с остра трева, годна единствено за овцете — а после навлязоха сред пирена, обвил като гъста пурпурна мъгла откритата пустош. Хълмовете около тях се простираха безкрайно в далечината, небето над тях се извиваше като голям син похлупак. Чучулиги пърхаха с криле и се издигаха нагоре, пеейки безспирно. Над един зъбер отдясно лешояди, разперили широко криле, висяха без усилие в топлия въздух. Още по-високо над тях в небето кръжеше точица — скален орел.
Реката беше изчезнала, скрита отдолу, сякаш криеше тайни, твърде тъмни за слънчевата светлина. Твърдото, бяло варовиково речно корито отразяваше слънчевата светлина с каменен блясък. Алис се зарадва, когато навлязоха в зелената сянка на горичката.
— Можете да седнете тук и да обядвате — каза тя на тримата. — Аз ще навляза по-навътре в гората, трябва ми кора от едно специално дърво. Чакайте ме тук. Може да се забавя известно време, ще трябва да го намеря и да изрежа кората. Не идвайте да ме търсите, ще бъда в пълна безопасност и не искам да бъда обезпокоявана.
Двамата войници се поколебаха.
— Лорд Хю каза да ви пазим — възрази един от тях.
Алис му се усмихна.
— Какво може да ми навреди тук? — попита тя. — Няма никой на пътя, няма никой и в тази гора. Израснала съм тук, познавам тези места по-добре от всеки друг. Ще бъда в безопасност. Няма да бъда далече. Едва ли ще се отдалеча толкова, че да не ме чувате. Почивайте си тук, докато се върна.
Тя се отправи надолу по склона, докато кобилата ѝ пристъпваше внимателно през корените на пътеката, спря, когато изгуби спътниците си от поглед, и зачака. Изминаха дълги минути. Никой не я следваше. Алис обърна кобилата нагоре срещу течението и я срита, за да поеме в тръс, а после в лек галоп по тревистия бряг на реката, нагоре до колибата на Морах.
Майка Хилдебранд седеше на входа, обърнала умореното си старо лице към слънцето, сякаш попиваше топлината. Тя отвори очи, когато чу стъпките на коня, и се изправи, подпирайки се на рамката на вратата.
Алис слезе, завърза коня за глогината и прекрачи през преградата.
— Майко — каза тя. Бързо хвърли поглед наоколо. Откритите земи навсякъде около колибата бяха голи и пусти. Алис коленичи на прага и майка Хилдебранд положи треперещата си ръка върху главата ѝ и я благослови.