Старата жена се поколеба за още миг, оглеждайки с търсещ поглед ясното, открито лице на Алис.
— Моля се да е така — каза тя най-накрая. — Върви сега, Алис, и им кажи, че няма да се върнеш с тях в замъка. Трябва да започнем новия си живот тук веднага. Бог не трябва да бъде забавян с оправдания. Неговият призив е по-важен от този на една господарка на замък — който и да е съпругът ѝ.
Алис се надигна неохотно.
— Имате ли достатъчно храна? — попита тя.
Игуменката се усмихна.
— Пирувах царски с подаръка ти — каза тя. — Има храна в изобилие, а когато тя свърши, нашата Повелителка отново ще прати изобилие. Няма да гладуваме тук, сестро Ан. Няма да ни измъчват студ и самота. Бог ще ни направлява. Вярвам, че Той ще ми подреди трапеза, а чашата ми ще прелива.
— Ще запаля огъня — каза Алис.
— Можеш да го направиш, когато се върнеш — каза игуменката.
— Ще го направя сега. Колибата има нужда от проветряване. Колкото по-скоро бъде запален огънят, толкова по-добре.
Игуменката я пусна да влезе, затвори очи, за да се предпази от слънчевата светлина, и зашепна благодарствена молитва за това, че сестра Ан, най-прекрасното дете на абатството, беше намерена; намерена и отново върната при Бога. Каквито и да бяха греховете ѝ — а за десет дълги, опасни месеца във външния свят сигурно се бяха насъбрали много грехове — момичето щеше да ги изповяда и да ги изкупи. Радост, по-голяма от тази на непорочното зачатие, беше да види това дете, обичната си дъщеря, завърнала се при нея. „Като блудния син“, прошепна тихо игуменката. Под затворените си клепачи усещаше парещи сълзи. Сестра Ан беше пощадена от пожара, беше пощадена и от изнасилване, и беше доведена у дома.
— Запален е — каза Алис рязко, като излезе отново на слънце с изцапани ръце. — След няколко минути може да сложите отгоре малко от дървата. Слагайте само по едно дърво, влажни са.
Старата жена кимна усмихнато.
— Ще тръгна покрай реката, за да те посрещна, когато се връщаш, след като отпратиш придружителите си — каза тя. — Реката тук тече под земята, понякога можеш да я чуеш, докато вървиш покрай бреговете — знаеше ли, Ан? Това ми напомни за нашата вяра — понякога скрита, а понякога открито показвана, но винаги жива.
Алис кимна. Не можеше да погледне пещерите, когато не бяха залети от водата, без да се сети за тялото на удавената Морах, гниещо в зловещата тъмнина на една от дупките. Не можеше да долови дълбоката, потайна мокрота на водата под скалите. Виждаше единствено проблясъка от варовиковите плочи. Чувстваше единствено безмилостната им сухота.
— Няма да се бавя — каза тя.
Глава 28
Алис потегли към Касълтън, без да поглежда назад. Мери, възседнала отново коня, яздеше зад нея. Войниците, отпочинали след обяда в гората, пристъпваха бодро. Водачът им си подсвиркваше тихо през зъби.
Хубавото време започваше да се разваля, по реката се кълбеше мъгла, събирайки се на гъсти валма над неподвижните вирове. На запад въздухът бе по-студен, зад тях на гъсти ивици се събираха облаци.
— По-добре да побързаме — каза през рамо войникът отпред. — Ще завали, а вие нямате наметка.
Алис кимна и мъжът затича бавно и равномерно. Мулето се движеше в тръс зад него, прахта под копитата му беше бяла като сол. Наблюдавайки дългите му, смешни уши, Алис се подрусваше неудобно в бавен тръс зад войника. Зад гърба си чуваше леките стъпки на кобилата си — тя пристъпваше бързо, а Мери държеше здраво юздите. Алис усещаше в устата си вкуса от прахта по пътя, чувстваше каменната му сухота по кожата на лицето си, в косата си. Усещаше мъртвешката му, кристална неподвижност навсякъде около себе си, докато се отдалечаваше от Хилдебранд и я оставяше сама в пустошта.
Тропотът на конските копита отекваше глухо по моста към Касълтън. Войникът забави ход, докато вървяха през града. Търговците на пазара прибираха стоките си, остър порив на вятъра повдигна платовете върху сергията на един тъкач и ги развя като знамена. Кобилата се подплаши, но Мери, седнала спокойно на седлото, последва движението му. При тази гледка мулето размаха дългите си уши.
— Прибрахме се тъкмо навреме — каза войникът. Стражите на портите им препречиха пътя с пики, а после ги вдигнаха за поздрав към Алис. Зад тях се разнесе глух тътен на гръмотевица.
— Дъждът идва — каза войникът. — Имахте късмет да се приберете у дома суха, мистрес Алис.
Алис кимна и му позволи да я повдигне от седлото под прикритието на портата.
— Някой да ми заеме наметало — каза тя рязко.