— Спокойни сънища — отрони Алис иронично в мрака. — Пожелавам ги на двете мои майки. Спете спокойно. Дано гръмотевичната буря отнесе и двете ви, дано дъждът отмие и двете ви от живота ми, дано ветровете ви отвеят далече от мен.
Тя се изсмя високо и дрезгаво, а после бавно се обърна отново към Хюго.
Той лежеше, където го беше оставила, тялото му беше студено и мокро. Алис се загърна плътно с пелерината си и повдигна капака на пода от каменни плочи. В гълъбарниците под малкия паянтов покрив птиците я наблюдаваха неспокойно и се размърдаха тревожно, докато тя минаваше. Алис стъпи върху тесните каменни стълби и пусна капака обратно на мястото му. Подмина стаята на Хюго и покоите на стария лорд. На половин път надолу по стълбите към помещението за стражите срещна един от войниците.
— Доведи някой от другарите си и идете да вземете лорд Хюго — каза тя рязко. — Напи се и искаше да излезе на покрива да види бурята. Погрижете се прислужниците му да го стоплят и изсушат и да го сложат да си легне. Мъртвопиян е, не може да ходи.
Войникът се ухили.
— Да, лейди Алис — каза той. Изтича долу до помещението на стражите преди нея и Алис чу бързия, жив изблик на мъжки смях. Слезе по стълбите, през помещението за стражите, където войниците се отдръпнаха, за да я пуснат да мине, хвърляйки потайни погледи към босите ѝ, бели крака, и по стълбите нагоре до галерията за жените.
Мери чакаше до леглото ѝ, когато Алис влезе в стаята. Без да каже нищо, тя взе от нея подгизналата пелерина и загърна Алис в топъл чаршаф. Алис, твърде уморена и замаяна, за да си прави труд да си слага нощницата и нощната шапчица, се вмъкна между чаршафите си, увита и затоплена като бебе.
— Лека нощ, ваша светлост — каза Мери грижовно и духна свещта.
Тази нощ Алис сънува сън. Той дойде от гръмотевичната буря и проливния дъжд отвън пред замъка. Дойде от кипящата придошла река около камъните в основите на замъка. Дойде от празната руна. Дойде от Морах — мрачна, скрита дълбоко в своята залята от водата пещера. Дойде от Хилдебранд — молеща се в тъмнината, докато сълзите се лееха по старческото ѝ лице, за агнето, което се беше изгубило, за дъщерята, която ѝ бе изменила.
Алис сънува, че е на път от Касълтън към колибата на Морах. Присъни ѝ се, че язди кобилата си. Беше чудесен ден, слънчев и ясен, и кобилата пристъпваше пъргаво по белия път. На Алис ѝ се присъни, че вижда синкавите листа на дивата салвия по речния бряг отстрани край пътя, и спира кобилата, за да откъсне свежите цветчета.
Кобилата спря, Алис се смъкна от седлото и се наведе над растението. После се отдръпна ужасено. Брегът гъмжеше от червеи. Гъмжеше от бели ларви, мънички и тънки, гърчещи се заедно в огромно кълбо от тление. Когато се отдръпна назад към рамото на коня, видя, че брегът от другата страна на пътя също беше пълен с червеи. Беше хваната като в капан между две гъмжила от безмълвно гърчещи се ларви.
Алис понечи да скочи върху коня, но, както става в сънищата, нямаше седло и стремена. Не можеше да се качи. Тя опипа гърба на кобилата, после заобиколи от другата страна, надявайки се, че там може да види седло. Нямаше нищо, а тя чувстваше как бреговете се приближават. Целият чудовищен жив плет от ларви, пълзящи по всяко цвете, изпълващи всяка дупка, идваше все по-близо и по-близо.
Алис изпищя с все сили и писъкът ѝ разкъса тъканта на съновидението, раздра съня ѝ. Тя отвори очи и откри, че седи изправена в леглото, потна от ужас.
— Боже мой, Боже мой! — изрече тя в тишината.
Замъкът тънеше в безмълвие, бурята беше преминала. Отвън се чуваше тихото трополене на летен дъжд, а небето бледнееше от изгряващото сред облаци, окъпано във влага слънце.
— Боже мой — повтори Алис.
Преобърна възглавницата си: тя беше влажна от пот. Придърпа завивките малко по-плътно. Чувстваше се така измръзнала и трепереща, сякаш досега бе стояла навън, в бурята.
— Какъв сън! — каза си Алис в тишината на стаята си. — Какъв кошмар. И само безсмислици. Само безсмислици.
Тя тръсна глава, отпусна се отново на възглавницата, стисна завивките и се уви плътно с тях, за да се стопли.
— Глупости — каза си тихо тя. — Само глупости.
След броени минути вече спеше. Само след минути сънуваше отново. Отново яздеше надолу по пътя, яхнала хубавата си кобила. Отново видя билката, спря кобилата и се наведе към обраслия с цветя бряг. Под листата се движеше нещо бяло.
Алис се сви отвратено, помислила си, че това сигурно е червей, може би змия. После видя по-ясно.
Беше малка бяла ръка.
Алис изпищя високо, но от гърлото ѝ излезе само тих стон.
Докато гледаше, бялата ръка раздели листата на лапада като завеси, и малката восъчна кукла излезе навън. Беше куклата, която изобразяваше Хюго — най-ужасната от трите. Безока, безуха, безпръста, безуста. Тя вървеше, поклащайки се на малките си крачета, през гъстите листа и цветя на брега, надолу към пътя. Зад нея, като миниатюрни войници-играчки, идваха другите две. Куклата, която изобразяваше лорд Хю, приведена и по-уморена, но маршируваща решително зад Хюго, а зад него идваше Катрин. Безпомощна, като омагьосана, Алис се приведе от кобилата си, за да вижда по-добре. Куклата, която изобразяваше Катрин, се беше променила. Големият тлъст корем беше изчезнал, откъснат. На тялото на куклата се виждаше подобна на пещера дупка с назъбени краища на мястото на корема. След себе си куклата оставяше пътечка разтопен восък от раната, подобна на слузестата следа на охлюв.