— Къде отивате? — изстена Алис.
При звука на гласа ѝ куклите, изобразяващи Катрин и лорд Хю, спряха. Но малката кукла, представляваща Хюго, не можеше нито да я чуе, нито да я види, нито да я усети, нито да ѝ заговори. Продължи да се тътри неудържимо напред.
— В Касълтън — казаха двете малки кукли с пискливите си, невинни гласчета. — Да намерим нашата майка, която ни направи.
— Оставих ви! — изкрещя им Алис. — Оставих ви на осветена земя. Оставих ви там. Кротувайте! Нареждам ви да си лежите кротко.
— Искаме майка си! — изрекоха те с високите си, ясни гласове. — Искаме нашата майка, нашата майка, малката сестра Ан!
— Не! — Писъкът на Алис отново разкъса съня ѝ. Чу как вратата се разтваря рязко, когато Мери влезе в стаята да попита да не би да ѝ е зле.
— Не! — повтори Алис: сънят избледня, когато почувства дланта на Мери върху ръката си.
Но чу техния отговор, който долетя отдалеч, от онова място на три мили оттук по пътя за Касълтън:
— Искаме теб, майко — извикаха те радостно. — ИСКАМЕ ТЕБ!
Глава 29
Утрото беше ясно и слънчево, точно както беше предсказал старият лорд. Бурята беше удавила мъглата и отвяла облаците. Когато се събуди от втория си сън, Алис отиде до тясното прозорче и се загледа към пустошта, където бялата лента на пътя лъкатушеше змиевидно на запад.
Остана дълго така, взряна в пустошта, сякаш си мислеше, че може да види нещо да се задава по пътя. После сви рамене и се извърна.
— Не се боя от нищо — изрече тя полугласно. — От нищо. Не стигнах толкова далече, за да се страхувам от сънища. Не съм глупачка като Катрин. Няма да се боя от нищо.
Мери потропа на вратата и влезе, понесла блюдо с хляб и месо и кана с ейл. Алис се върна в леглото и се нахрани обилно, оглеждайки роклите си една след друга, докато Мери ги вадеше от раклата и ги разстилаше пред нея.
— Новата синя рокля — каза Алис накрая. — И ще нося косата си пусната.
Мери приготви роклята, наля гореща вода от каната в един леген, и помогна на Алис да се пристегне здраво. Роклята беше от някаква синя коприна, открита в раклата на Мег, ушита от шивачките на замъка в стила, предпочитан от новата кралица Джейн. Алис се усмихна. Роклята сякаш беше излязла на мода точно за да подчертае растящия ѝ корем. Корсажът беше скъсен, притискаше гърдите и се завързваше на гърба като корсет. Отпред обемът на роклята се събираше на корема. Дори девици, облечени по такава мода, биха изглеждали бременни; Алис, чийто заоблен корем се подчертаваше от диплите на коприната, изглеждаше като кралица на плодовитостта. Тя отвори вратата, пожела „добър ден“ на дамите, и тръгна бавно през галерията, за да посети Катрин.
Катрин беше още в леглото. Подносът със закуската ѝ беше избутан настрана, тя пиеше ейл. Остави чашата, когато Алис се показа на вратата, и протегна ръце към нея. Алис се наведе над леглото и позволи на Катрин да я прегърне и да зарови влажното си лице в шията ѝ.
— Алис — изрече Катрин нещастно. — Трябва да ми помогнеш.
Алис придърпа един стол до леглото, без да чака покана или позволение, и седна.
— По какъв начин, Катрин? — попита тя любезно. — Знаеш, че бих направила за теб всичко по силите си.
Катрин подсмръкна немощно и затършува из възглавниците за кърпичката си. Изтри очите си и влажния си нос.
— Не мога да спра да плача — каза тя гъгниво. — Плача по цял ден и дори по цяла нощ. Алис, плача дори в сънищата си.
Алис огледа сключените си ръце на фона на синия цвят на роклята си. Бяха гладки и бели като на дама. Никой, който ги погледнеше сега, не би предположил, че Алис някога е вдигала нещо по-тежко от игла.
— Защо плачеш? — попита Алис, без особен интерес.
Катрин притисна опакото на дланите си към розовите си бузи, за да ги охлади.