Яркият блясък на слънчевата светлина, която нахлуваше през високите, гледащи на изток прозорци заслепяваше Алис, залата се въртеше около нея, докато Стивън говореше.
— О, недейте! — възкликна тя във внезапен пристъп на мъка. — Стивън, спомнете си какво беше преживяването за мен, когато ме подложихте на изпитание. Спомнете си ужаса ми! Пощадете тази бедна старица и я отпратете, изпратете я в Шотландия! Изпратете я във Франция! Пощадете заблудената старица. Тя не знаеше какво говори, тя е луда. Видях това, когато я срещнах. Тя е луда.
— Откъде тогава знаеше за болестта на Катрин, ако не чрез магьосничество? — попита Стивън. — Това се пазеше в най-голяма тайна. Само ти, дамите на Катрин, и Хюго знаехте за това. Дори негова светлост лорд Хю не знаеше, че от нея изтича бяла слуз.
— За тези неща се говори — каза Алис бързо. — Носят се слухове. Тя вероятно е една от онези ужасни старици, които се навъртат край огнищата и бъбрят по цял ден. Изпратих ѝ рокля и малко храна, вероятно е клюкарствала с пратеника. Не я изгаряйте заради това, че е една глупава, грозна старица, Стивън!
— Няма да я изгорим — каза Стивън.
Алис вдигна очи и се вгледа в бледото му, решително лице.
— Няма ли? — попита тя. — Стори ми се, казахте, че ще я хвърлите в огъня.
— Имах предвид, че когато умре, тя трябва да се изправи пред пламъците на пъкъла, огъня на отвъдния живот — каза Стивън.
— О — каза Алис. — Разбрала съм ви погрешно. — Тихият и смях беше подобен на въздишка. — Толкова съм облекчена — каза тя. Допря ръка до гърлото си и почувства как пулсът, който блъскаше като чук, утихва под докосването ѝ. — Няма да я изгорите — повтори тя. — Няма да я изгорите. — Тя се засмя смутено и допълни: — А аз треперех от страх, че съм отвела една стара жена до кладата! Боях се за нея. Но вие няма да я изгорите, дори ако бъде обвинена. Дори ако бъде намерена за виновна. Няма да наредите да я изгорят.
— Не — отвърна Стивън. — Ние бесим вещиците.
Когато дойде на себе си, Алис лежеше в леглото си: видя над себе си тъмнозеления балдахин, който толкова обичаше, завесите бяха спуснати, за да предпазят лицето ѝ от ярката слънчева светлина, която нахлуваше през тесния прозорец. За миг не можеше да си спомни нито кое време е, нито какъв ден е. Усмихна се като дете при вида на скъпата тъкан, която я заобикаляше, и се протегна. После чу тихото пращене на огън в решетката на огнището, и усети топлината на залязващото слънце по белосаните стени на стаята. Тогава си спомни с безмълвен ужас думите на Стивън, спомни си, че майка Хилдебранд щеше да бъде обвинена в магьосничество днес следобед, извика и седна в леглото.
Мери беше до нея.
— Милейди — каза тя тревожно. — Милейди.
— Кое време е? — попита Алис настойчиво.
— Не знам — каза Мери, изненадана. — Почти пет часът, предполагам. Хората, които присъстваха на заседанието на съда, вече се разотиват. Още не е време за вечеря.
— Съдът е приключил работата си? — попита Алис.
Мери кимна.
— Да, милейди. — Тя погледна тревожно Алис. — Ще ми кажете ли какво мога да ви донеса? — попита тя. — Не трябва ли да вземете нещо от сандъка с билките си? Много сте бледа, милейди. Припаднахте на обяд и ви качиха тук, бяхте като мъртва. През цялото време лежахте неподвижно. Лично старият лорд се качи да ви види. Нищо ли не мога да ви донеса?
— Какво стана на процесите? — попита Алис.
Мери се намръщи.
— Трябваше да седя тук, горе, с вас — каза тя, малко нацупено. — Затова не можах нито да видя, нито да чуя нещо. Но мистрес Херинг ми каза, че жигосали един мъж заради кражба, а фермерът Стилтър бил предупреден, задето преместил стълбовете, които бележат границите на имота му. Синът на Питър Моруик бил призован да…
— Остави тях — прекъсна я Алис. — Какво стана със старицата, обвинена в магьосничество?
— Не я изправиха на съд — каза Мери. — Подложиха я на разпит чрез изтезания, и се оказа, че не е вещица. Снеха от нея обвинението в магьосничество.
Алис почувства как по цялото ѝ тяло се разлива облекчение — от болезнено стиснатата челюст, през стиснатите юмруци, до петите. Кожата ѝ засия, сякаш току-що беше излязла, искрящо чиста, от банята. Почувства как кръвта се надига във вените ѝ и стопля хладната ѝ, лепкава кожа.
— Освободили са я — каза тя, усетила вкуса на надеждата, по-сладка от новородено желание.