— Промениха обвинението — каза Мери. — Ще трябва да отговаря по обвинение в ерес. Ще я съдят утре, съдът ще заседава втори ден.
Алис почувства как стаята се надига и се люшва, като плаващ кораб, излязъл от контрол. Вкопчи се във фините ленени чаршафи, сякаш бяха спасителни въжета в разлюляно от буря море.
— Не мога да чувам ясно — каза тя жално. — Не те чух, Мери. Кажи го отново.
— Казах, че тя ще бъде съдена утре по обвинение в ерес — каза Мери високо, с мекия си провинциален акцент, сякаш говореше на глуха старица. — Казват, че не била вещица, а еретичка. Папистка. Ще я съдят утре след обяда.
Алис се облегна на възглавниците със затворени очи. Детето в корема ѝ се раздвижи и ритна нагоре, към блъскащото сърце на Алис. Алис почувства как греховете ѝ се събират и се обръщат срещу нея. Стомахът ѝ се разбунтува от ужас, сърцето ѝ заби ускорено.
— Донеси ми някое ведро — каза тя с усилие на Мери. — Ще повърна.
Мери държеше ведрото, докато Алис повърна поток от несмляно месо със зеленчуци от обяда, после — закуската си от хляб, месо и ейл, а после — жълта жлъчка, докато накрая продължи да се напъва, макар стомахът ѝ да бе вече празен, изкарвайки само бистра слюнка.
Мери забързано изнесе легена от стаята и се върна с кана и кърпа, навлажнена със студена вода. Избърса лицето и врата на Алис — горещи и изпотени под тежката коса. Поднесе чаша вода към устните ѝ.
— Да не е потната болест? — запита тя тревожно Алис. — Или детето притиска корема ви твърде силно? Старият лорд не бива да ви кара да работите така! Мога ли да ви донеса нещо за ядене?
Алис се наведе напред.
— Помогни ми да стана — каза тя.
Мери възрази, но Алис отметна завивките и протегна ръце.
— Помогни ми — заповяда тя.
Бяха я положили на леглото ѝ в синята ѝ рокля и я бяха завили. Роклята беше затоплена и измачкана.
— Свали това — каза Алис.
Мери развърза роклята и я изтръска, прибирайки я в раклата.
— Ще си облека зелената рокля — каза Алис.
Мери нахлузи роклята през главата ѝ. Алис застана неподвижно, като някой от старите езически побити камъни в пустошта, и се остави да я обличат.
Краката ѝ трепереха, трябваше Мери да ѝ помогне да прекоси галерията и да слезе по стълбите до голямата зала. Слугите връщаха масите и пейките на местата им след процеса, който бе смутил обичайния ред. Тя позволи на Мери да ѝ помогне да стигне до градинската врата, а после я отпрати с махване на ръка. Излезе от сянката на залата в настлания с калдъръм двор, и отиде в градината. Търсеше стария лорд. Той седеше в беседката, наслаждавайки се на вечерното слънце. Илайза Херинг и Марджъри седяха до него. Илайза свиреше на лютнята си.
Алис се поколеба за миг, загледана в тях. Бялата коса на стария лорд блестеше на слънцето, роклите на Илайза и Марджъри бяха ярки — в жълто и синьо: летни цветове. По клоните на една праскова зад главата на лорд Хю се виждаха едри, налети плодове. Пред тях имаше половин дузина симетрични цветни лехи с виещи се чакълени пътечки около тях, в рамки от чимшир. А отляво, в далечния ъгъл, край стената на замъка, се намираше кулата, чието стълбище водеше направо към втория етаж, врата имаше също само на втория етаж. Долният етаж нямаше нито прозорци, нито врата. Масивната постройка беше като сляпа — там беше тъмницата, и единственият начин да се влезе в нея беше през капак в пода на помещението за стражите, по грубо изсечените стъпала надолу. А да се излезе оттам можеше само в ковчег — така се шегуваха обитателите на замъка.
Алис тръгна през градината. Зелената ѝ рокля шумолеше леко около глезените ѝ, докато тя вървеше през лабиринта от пътеки, подплашвайки две кокошки и един петел. Изправи се пред лорд Хю.
— Алис — каза той със задоволство. — По-добре ли си вече? Уплаши ни. Никога не съм виждал толкова дълбок припадък. Сядай! Сядай!
Той избута Илайза и Марджъри от пейката и ги отпрати с махване на ръка. Те направиха реверанс и се отдалечиха бавно, свели глави една към друга. Алис седна на затоплената от слънцето пейка до лорд Хю.
— Колко сладко ухае въздухът — каза тя напосоки. — И колко добре се развива градината.
— Не е достатъчно голяма — каза лорд Хю. — Съпругата ми винаги е искала да направя истинска градина за удоволствия. Но така и нямах време, нито желание да прахосвам пари за някакви си цветя. — Той махна раздразнено с ръка към кокошките, които кълвяха из цветните лехи. — Ще ги изкълват всичките — каза той. — Къде е прислужникът от готварницата? На тези кокошки не им е тук мястото!