Алис се поколеба.
— Нейна е — каза тя. — Използва я само за да отброява молитвите си.
— Вземете я — заяви твърдо Стивън. — Не мога да го позволя — дори не и в знак на траур за лейди Катрин. Това е врата към греха и заблудите.
Алис го изчака да си тръгне от параклиса, а после потупа Рут по рамото.
— Дай ми я — каза тя рязко, като посочи към мънистата на броеницата. — Заради теб отец Стивън ще подложи всички ни на разпит за вярата ни. Глупачка си, щом правиш това така открито. Дай ми броеницата или я скрий някъде, където не могат да я намерят.
Бялото лице на Рут бе сгърчено от скръб.
— Това е всичко, което мога да направя за нея сега! — каза тя разпалено. — Всичко, което ми остава да направя. Тя ме отвращаваше с приказките си и аз я оставих да се удави. Тя умря в грях, трябва да се моля за душата ѝ. Трябва да запаля свещи за душата ѝ, да поръчам литургия за нея. Тя умря, затънала дълбоко в грях, трябва да спася душата ѝ, ако мога.
— Вече никой не вярва в тези неща — каза Алис с мъка. В протегнатата ръка на Рут върху ковчега, стиснала толкова здраво броеницата, имаше нещо непреодолимо затрогващо. — Отец Стивън казва, че нищо от тях не е вярно. — Алис си спомни сумрака в параклиса и дългите нощи на бдение, които следваха смъртта на някоя монахиня. Протяжните, сладкозвучни тонове на заупокойната литургия и пленителната святост на благоуханния тамян. Светлината на свещите и лицето на майка Хилдебранд, усмихнато и спокойно, уверено в съществуването на вечния живот.
Алис посегна към броеницата и я издърпа от ръката на Рут.
— Вече никой не вярва в това — каза тя грубо. — Моли се мълчаливо, или ще изложиш на опасност всички ни!
Рут дръпна броеницата обратно.
— Ще се моля за милейди Катрин, както е редно! Ще ѝ остана вярна! Ще ѝ отдам дължимото! — изплака тя.
Алис дръпна, връвта се впи в дланта ѝ. После, с рязък звук, броеницата се скъса и мънистата се разпиляха по настлания с каменни плочи под на параклиса, заподскачаха и затанцуваха във всички посоки, разпръснаха се и се изтърколиха, изгубвайки се от поглед, под скамейките, в решетките — внезапно връхлетяло унищожение. Останалите жени ахнаха, а Рут нададе висок писък, свлече се на ръце и колене и затършува трескаво, опитвайки се да събере зърната на броеницата, докато те се търкаляха далече от нея.
— О, Господи! — възкликна отчаяно Алис.
Тя излезе с бързи крачки от параклиса, стиснала връвта, останалите мъниста и поклащащия се кръст, преди Рут да успее да възрази. Стъпките ѝ отекваха по пътеката между скамейките, а роклята ѝ се поклащаше с тихо шумолене, докато тя се отдалечаваше с решителни крачки. Алис вървеше с вдигната глава, пръстите ѝ стискаха скъсаната броеница толкова здраво, че връвта беше оставила около пръстите ѝ червен белег. В преддверието на параклиса спря и погледна малкия дървен кръст. Струваше ѝ се, че бе минал цял един живот, откакто бе прехвърляла мънистата през пръстите си, отброявайки ги, беше изричала молитвите си и беше целувала разпятието. Сега изтръгна броеницата от една молеща се жена, за да я предаде на човек, който беше враг на вярата от детството ѝ и инквизитор на майка ѝ. Лицето на Алис беше мрачно, когато подаде броеницата на един от войниците пред портата.
— Занеси това на отец Стивън — каза тя. — Кажи му, че тук няма ерес! Отнех броеницата от жената, която се молеше.
Той кимна и се извърна.
— Той сигурно е при стария лорд — каза Алис.
Човекът поклати глава.
— Отиде в тъмничната кула — каза той. — Каза ми, че мога да го намеря там. Днес следобед ще изправят на съд една старица и той отиде да я разпита и да я убеди да се покае за заблудата си.
Алис стана още по-бяла и се олюля леко на мястото си.
— Да — каза тя. — В този шок от смъртта на милейди бях забравила. Все още ли смятат да съдят старицата? Няма ли да отложат заседанията на съда в знак на траур за лейди Катрин?
Човекът поклати глава.
— Твърде много хора са пристигнали в града за процесите, за да ги отлагаме — каза той. — Старият лорд каза, че съдът ще заседава. Отец Стивън смята, че може да убеди старицата да се покае, дай Боже.
Алис кимна и се извърна.
— Дай Боже — повтори под нос. Думите бяха безсмислени. Тя ги бе лишавала от смисъл всеки ден след нощта, когато я беше събудила потрепващата светлина на горящото абатство. — Дай Боже — каза Алис, знаейки, че вече няма бог, на когото да се уповава. Знаейки, че боговете, на които служеше сега, даваха ужасяващо бързи и сигурни отговори — но че нищо не можеше да ги удовлетвори.