— Достатъчно добре съм, за да присъствам — каза Алис. — Иска ми се да ви бъда от полза.
Лорд Хю кимна, забелязвайки колко бяло беше лицето на Алис, напрежението, което личеше по тъмните сенки около очите ѝ и твърдо стиснатите ѝ устни.
— След това си почини — каза троснато. — Изглеждаш ужасно.
— Благодаря, милорд — каза Алис. — Ще го направя.
Голямата зала беше натъпкана до пръсване с хора. Те чакаха пред портите на замъка от пладне, чакаха господарите да довършат обяда си и изпият виното си. Масите бяха издърпани и опрени в стената веднага щом обядът приключи, огънят, който гореше непрестанно в огнището, откакто Алис беше дошла за пръв път в замъка, беше изгасен, а пепелта — изметена, за да могат хората да насядат един до друг из цялата централна част на помещението. Пейките и столовете бяха подредени в концентрични кръгове около подиума с господарската маса и претъпкани с хора, седнали плътно един до друг. Зад тях имаше гъмжило от хора, напиращо непрекъснато напред; някои от тях бяха слуги в замъка, мнозина други бяха дошли от Касълтън. В задната част на залата имаше още пейки и хора, застанали върху тях в нестабилни редици, надвесвайки се напред, за да гледат отвисоко, над останалите.
Алис седна при жените, зад господарската маса в задния край на подиума, като се отдръпна до стената. Времето вече не беше хубаво като вчера и тази сутрин слънцето беше посивяло, забулено в мъгли. Залата беше тъмна, макар да беше само два часът следобед. Алис се облегна назад в сенките. Пред нея на масата бяха сложени книгата, в която се записваха присъдите, издавани от лорд Хю всяко тримесечие, две пера и мастилница. Другите жени седнаха с лице към господарската маса, за да оставят на Алис място за писане.
Вратата зад гоблена се отвори и вестителят на лорд Хю, застанал високо в галерията за музикантите оттатък, в далечния край на залата, изсвири един равен тон с рога си. Всички в залата се изправиха на крака, една пейка се прекатури и падна с трясък назад върху нечии пръсти, човекът извика и изруга. Лорд Хю влезе в залата, облечен в най-хубавата си мантия с украсената с кожа яка, и зае мястото си. Хюго го последва и седна от дясната му страна, на обичайното си място, където сядаше да се храни.
— Въведете обвиняемия — каза лорд Хю тихо.
Човекът вече чакаше. Пристъпи напред.
— Джон Тимс, ваша светлост — изрече той почтително.
Лорд Хю се озърна.
— Алис! — каза той раздразнено. — Не мога да те виждам там отзад в сенките. Донеси книгата си тук, горе, за да мога да виждам вписванията.
Алис се поколеба.
— Предпочитам… — поде тя.
— Хайде — каза рязко лорд Хю. — Нямаме цял ден. Колкото по-скоро свършим с това, толкова по-скоро ще можем да изхвърлим тази сган от замъка и да им наредим да се залавят отново за работа.
Алис взе книгата си и отиде да заеме мястото на Катрин, от лявата страна на стария лорд. Илайза я последва с мастилницата и перата. Алис се настани и сведе глава ниско над страницата. Помисли си, че в тъмната си рокля и с голямата черна триъгълна шапчица може да остане незабелязана, сливайки се с фона — незначителна, нископоставена помощница.
— Запиши там: Джон Тимс — каза лорд Хю, като посочи с пръст една колонка.
Алис покорно започна да пише. Имаше дълга колона от имена, после — занятието и възрастта, после — обвинението, след това — решението, и после — присъдата. Повечето решения гласяха „виновен“. Лорд Хю не беше човек, който би оправдал някого поради липса на доказателства.
— Неявяване на обучението в стрелба с лък — прочете лорд Хю от измачкан лист хартия пред себе си.
Джон Тимс кимна.
— Виновен съм — каза той. — Съжалявам. Работата вървеше зле, нямах време, а синът ми и чираците също нямаха.
Лорд Хю го изгледа гневно.
— А ако аз нямам време да поддържам войници, и шотландците ни нападнат, или французите ни обявят война, или проклетите испанци решат да ни отправят предизвикателство — тогава какво? — запита той. — Три шилинга глоба. И не пренебрегвайте отново задълженията си.
Алис пишеше бързо.
Следващият случай беше с откраднато прасе, както беше предвидил старият лорд. Обвиняемата, Елизабет Шор, твърдеше, че прасето се вмъквало в двора ѝ и изяждало храната на кокошките, и следователно тя го била хранила безплатно цяло лято. Нейният обвинител твърдеше, че била подмамила животното. Лорд Хю ги остави да се дърлят няколко минути, после плесна с длан по масата и им нареди заедно да угоят прасето, да го убият и да си го поделят: три четвърти от прасето — на собственика и един бут и малко черва — за обвиняемата.