Выбрать главу

Следващият беше човек, обвинен, че е занемарил поддръжката на пътищата, после — мъж, обвинен в кражба, жена, обвинена в клевета, търговец, обвинен, че продава некачествени стоки, мъж, обвинен в някакво нападение. Алис записваше имената и обвиненията, а хората идваха и си отиваха, отпращани бързо и понякога — със справедлива присъда — от лорд Хю.

— Това ли е всичко? — попита той, когато след време настъпи затишие.

Един служител пристъпи до масата.

— Това са всички обичайни случаи, милорд — каза той. — Не разбрах дали отец Стивън желае да повдигне обвинение срещу старицата от тресавищата край Боус.

Алис вдигна поглед от страницата.

— Пратете да го намерят и го попитайте — каза лорд Хю раздразнено. — Ако не е сигурен, старицата може да бъде освободена. Не искам да бъде преследвана заради някакви дребнави подробности.

Алис отново сведе глава към листа. Хартията ѝ се струваше много бяла, буквите върху страницата — много черни и заострени. Тя преглътна, потискайки надеждата си, и стисна устни, за да не се движат в безмълвна молитва към всички богове, които можеше да я чуят.

Хилдебранд можеше да бъде освободена. Ако я прогонеха от замъка и я пратеха в Касълтън, щеше да е лесно да ѝ изпрати пари и дрехи и да я отпрати нанякъде. На юг може би, или дори на изток, към крайбрежието и към Франция. Сега щеше да е разбрала какви опасности си навличаше с плановете си да работи и да се моли по правилата на Ордена. Алис си помисли, че сигурно я бяха заплашвали, може и да се бяха държали малко грубо с нея. Това сигурно ѝ бе послужило като предупреждение, че светът се бе променил, че сега нямаше място за прекомерна набожност и отдаденост на старата религия. Алис подръпна крайчеца на перото. Хилдебранд сигурно беше разбрала, че старите порядки наистина си бяха отишли. Сега може би щеше да е готова да изживее дните си кротко и спокойно в някоя малка ферма. Алис можеше да намери хора, които да я приютят и да се държат добре с нея. Може би тя щеше да приеме да живее като стара дама, да се припича на слънце край вратата. Сега може би бе помъдряла и се бе научила да поема по лесния път.

Алис вдигна глава: чу как стражите се провикват пред двойните врати на голямата зала. Отец Стивън влезе. Вървеше бавно, с мрачно изражение, пъхнал под мишница книга с кожена подвързия.

Алис почувства как сърцето ѝ започва да бие по-бързо. Огледа лицето на Стивън. Сигурно вървеше така бавно и умислено, защото трябваше да съобщи, че няма повод за повдигане на обвинения. Не беше успял да уличи майка Хилдебранд в престъпление. Нейната начетеност и някогашното ѝ остроумие се бяха оказали твърде много за него. Може би тя дори беше разколебала ревностната му отдаденост на реформираната религия. Алис прикри една лека усмивка.

— Моля, повикайте старицата да отговаря за делата си — каза Стивън. Плъзна книгата с кожена подвързия през масата към Алис и ѝ направи знак да я отвори. — Ето обвинението.

Алис отвори с изстинали пръсти книгата на мястото, отбелязано с червена панделка. Старият лорд се приведе напред, за да види по-добре. Отец Стивън заобиколи до задната страна на подиума, изкачи се по стъпалата и седна на едно столче до Алис в долния край на масата.

Алис погледна записките от Епископския съд в тежката черна книга. Имаше колонки за датата, за името и за занятието. Имаше място за обвинението. Имаше място за решението. Имаше място за наказанието. Алис плъзна поглед по страницата. Имаше безкрайни редици от имена с обвинения във всевъзможни престъпления — от прелюбодеяние до ерес. Навсякъде, където обвинението беше „Ерес“, по протежение на реда се четеше „Виновен“, а по-нататък пишеше: „Изгаряне на клада“.

— Изгаряне на клада — прошепна невярващо Алис.

— Нали виждаш как трябва да го напишеш? — прошепна Стивън окуражително. — А този друг документ, свитъкът, е протокол за всичко, което ще се говори тук този следобед. Ще ти кимам, когато трябва да въведеш бележка, или нещо от този род. Можеш да пишеш на английски, можем по-късно да го препишем на чисто, на латински.

— Направете път за старицата — каза лорд Хю нетърпеливо. Той махна на хората в центъра на залата. — Пуснете я да мине, за Бога — каза раздразнено. — Нямаме цял ден, за да се занимаваме с това.