Алис се наведе към лорд Хю.
— Не искам да правя това — каза тя настойчиво. — Трябва да помоля да ме извините.
Той погледна надолу към бялото ѝ лице.
— Не сега, не сега — каза. — Да приключваме с това. Това са неприятни дела. Не ми харесват.
— Моля ви — изсъска Алис.
Лорд Хю поклати глава: не слушаше.
— Върши си работата, Алис — каза грубо. — Това е последният случай. Самият аз съм изтощен.
Алис сведе глава над тефтера, изписвайки особено грижливо датата. Усещаше оживлението в залата, чуваше шума, докато войниците влизаха бавно, нестройно, не стегнато, както обикновено, а забавени от нечии накуцващи стъпки.
— Дайте ѝ стол — каза нетърпеливо лорд Хю. — Сложете я да седне, старицата не може да стои. И ѝ дайте малко вино.
Алис не вдигаше глава. Хрумна ѝ безумна мисъл, че ако никога не погледнеше нагоре, ако никога не вдигнеше очи, то никога нямаше да види и майка Хилдебранд, седнала на ниско столче в центъра на голямата зала, заобиколена от зяпащи хора. Ако останеше със сведена глава и не погледнеше нито за миг, тогава това нямаше да бъде майка Хилдебранд. Щеше да бъде някой съвсем друг човек. По различно обвинение. Съвсем различно обвинение. Друг човек.
— Името ви? — Стивън се изправи. Алис не вдигна поглед.
— Хилдебранд от абатството Егълстоун. — Гласът беше различен, стържещ, сякаш гърлото на онази, която говореше, беше разранено. Беше по-плътен, по-дрезгав. И говорът беше различен. Тази старица не можеше да говори ясно, не можеше да оформя думите, фъфлеше на звука „с“ и изричаше останалите думи неясно, гърлено, сякаш правеше гаргара. Алис написа „Хилдебранд“ на отделеното в тефтера място за името на обвиняемия, и си каза, че тъй като това не беше ясният глас на майка Хилдебранд, нито чистият ѝ говор, това не можеше да е тя.
— Не паписткото ви, измислено име, а истинското ви име — каза Стивън. „Като че ли е ядосан“, помисли си Алис, все така свела глава над тефтера. Той не биваше да се гневи на тази старица с възпалено гърло, каквото и да бе сторила.
— Истинското ми име е Хилдебранд — изрече дрезгавият глас и спря, за да си поеме дъх. — От абатството Егълстоун.
— Запиши: „Отказва да съобщи истинското си име“ — вметна Стивън към Алис. Тя с усилие отвори скоба под името, което вече беше написала, после записа — „Отказва да съобщи истинското си име.“ Кимна със задоволство. Това не беше гласът на майка ѝ, името ѝ не беше Хилдебранд. Беше съвсем друга жена. Някъде пред нея въпросите продължаваха.
— Била сте монахиня в абатството? — попита Стивън.
— Бях.
— Бяхте ли там в нощта, когато абатството беше разследвано за ерес, папистки ритуали, богопротивни, непристойни дела и богохулство, и затворено?
Из публиката се понесе шепот. Алис не можеше да прецени дали бе породен от възмущение спрямо монахините, или от негодувание към Стивън. Не вдигна очи, за да разбере.
Дълги минути нямаше отговор.
— Бях там, когато абатството беше изгорено — каза уморено гласът. — Нямаше разследване, нямаше никаква непристойност. Беше палеж. Беше престъпно нападение.
Из тълпата премина вълна от трескав шепот и възклицания. Старият лорд стовари дръжката на абаносовия си бастун върху масата пред себе си и извика:
— Тишина!
— Това е лъжа — каза Стивън. — Беше законно разследване на едно опасно гнездо на поквара, безчестие и заблуда. Бяхте прогонени с дим, като влечуги, каквито наистина бяхте.
Възцари се мълчание.
— А къде отидохте, когато побягнахте от правосъдието и милостта? — запита Стивън. — Къде бяхте през тези единайсет месеца?
— Няма да отговоря на този въпрос — овладяно изрече дрезгавият глас.
— Беше ви зададен преди, с изтезания — каза Стивън предупредително. — Може отново да ви подложат на разпит.
Алис не вдигаше поглед. В залата беше много тихо.
— Зная — каза гласът с едва доловима въздишка. — Готова съм да умра там, долу.
От тълпата се чу ниско гневно мърморене. Алис, скрита зад ръката си, докато се навеждаше над тефтера, вдигна очи за миг. Виждаше първите два реда мъже. Те бяха войниците на самия Хюго, но пристъпваха неспокойно на местата си.
— Запиши: „Прикрива съзаклятници“ — каза Стивън на Алис. Алис записа думите в свитъка.
Стивън смени посоката на разпита.
— Имаше ли други, които също избягаха от правосъдието онази нощ? — попита той. — Други, които се укриват, както се укривахте вие? Които може би са кроили заговор да се срещнат с вас? Които са искали да се съберете?