Настъпи мълчание.
— Коя е „Ан“? — попита Стивън меко.
Потресена, Алис вдигна рязко глава, преди да успее да се спре — и тогава я видя.
Хилдебранд седеше прегърбена на столчето си. Пръстите ѝ бяха разперени върху коленете, сякаш тя се опитваше да задържи сухожилията и костите си заедно, за да не се разпаднат. Старата синя рокля, която Алис ѝ беше дала, беше покрита с петна и пръски от кръв. На подгъва имаше голямо тъмно петно — беше се изпуснала в мъките си. Раменете ѝ бяха странно прегърбени, едната страна на тялото ѝ беше изкривена, там, където рамото беше изкълчено, а после не беше наместено обратно. Краката ѝ бяха боси. По бледата старческа кожа на ходилата ѝ имаше тъмнопурпурни и червени петна, отпечатъци на възлите, с които я бяха пристягали към дибата. Китките ѝ бяха посинели до черно, там, където въжето бе държало ръцете ѝ вързани над главата. По тънките пръсти на краката ѝ имаше петна от кръв. Бяха ѝ изтръгнали ноктите. Ноктите на ръцете също ги нямаше. Окървавените ѝ пръсти бяха разперени като нокти на стар хищник, вкопчени в собственото ѝ тяло, сякаш за да го задържат да не се разпадне, така, както тя се бе вкопчила във вярата си.
При внезапното движение на Алис, Хилдебранд погледна към нея.
Очите им се срещнаха.
Тя разпозна веднага Алис. Окървавената ѝ уста се разтвори в ужасна усмивка. Алис видя наситените, тъмни синини по бузите от металния инструмент, с който бяха държали устата ѝ разтворена, а после, когато ужасната ѝ усмивка стана по-широка, видя, че зъбите ѝ бяха изтръгнати от венците, някои — счупени и оставени като чуканчета, на местата на други имаше тъмни, пълни с кръв дупки. Алис видя усмивката и разбра, че Хилдебранд лесно бе намерила начин да си отмъсти. Хилдебранд нямаше да страда сама. Нямаше да изгори сама.
Алис безмълвно я наблюдаваше. Не каза нищо. Не я умоляваше с очи, не събра една до друга меките си ръце в тайна молба за прошка. Чакаше ужасния миг, в който Хилдебранд щеше да я назове като своя съучастница и избягала монахиня. Доказателството беше налице. Тя носеше роклята на Алис, в колибата имаше храна от замъка. Алис чакаше да бъде назована и Хилдебранд да ѝ отмъсти за болката от разочарованието, за болката от изтезанията.
Бледосините очи на Хилдебранд в насинените си напрегнати орбити дори не трепнаха.
— Никой не е заговорничил заедно с мен — каза тя, с по-ясен глас. — Бях сама. Винаги. Съвсем сама.
— Коя е Ан? — повтори Стивън.
Майка Хилдебранд се усмихна, гледайки право в Алис: старческото ѝ лице представляваше ужасяваща, беззъба маска.
— Света Ан — излъга тя без колебание. — Зовях света Ан.
Алис бе свела глава и пишеше сляпо, дума след дума.
Старият лорд се наведе напред и подръпна расото на Стивън.
— Свършвай с това — каза той. — Не ми се нрави тази тълпа.
Стивън кимна, изправи гръб и извиси глас, така че почти викаше.
— Настоявам пред този съд да се отречете от заблудената си вярност към папата и да потвърдите верността си към краля, негово величество Хенри VIII, и вярата си в неговата света англиканска църква.
— Не мога да сторя това — отвърна изнуреният глас.
— Предупреждавам ви, че ако не се покаете сега, ще бъдете призната за виновна в ерес спрямо светата англиканска църква и ще бъдете изгорена на клада заради греховете си, а след това ще горите във вечните мъки, в ада — изрече Стивън, сипейки думите буйно като градушка.
— Запазвам вярата си — каза Хилдебранд тихо. — Очаквам своя кръст.
Отец Стивън погледна несигурно към лорд Хю.
— Да се преборя ли с нея за душата ѝ? — попита той.
— По всичко личи, че тя се е борила достатъчно — каза старият лорд язвително. — Аз ще произнеса присъдата ѝ, нали?
Отец Стивън кимна и седна.
Лорд Хю стовари бастуна си върху масата.
— Този съд отсъжда, че сте виновна в държавна измяна към негово величество Хенри VIII, и сте виновна в ерес спрямо светата англиканска църква — каза той бързо. — Утре сутринта на зазоряване ще бъдете отведена оттук до мястото за екзекуция, където ще бъдете изгорена на клада за престъпленията си.
Алис пишеше сляпо, без да вижда нищо, без да чува нищо, наблюдавайки как перото се движи по хартията. Чувстваше очите на Хилдебранд върху себе си, чувстваше как старата жена я призовава със силата на волята си да вдигне очи, да си размени един поглед с нея. Чувстваше как я притиска нуждата на Хилдебранд двете да се погледнат в лицата още веднъж, без измама, без преструвки, всяка съзнавайки ясно каква е наистина другата — така ясно и открито, както когато Алис беше малкото дете в градината, в което Хилдебранд бе видяла дъщерята, която никога нямаше да има.