Алис знаеше, че Хилдебранд чака един поглед от нея. Един открит поглед на разкаяние, на прошка, на освобождение.
На сбогуване.
Алис остана със сведена глава, докато чу как извеждат старицата. Не пожела да я погледне. Така и не каза „сбогом“.
В съня си долових тежката, лъхаща на сяра, миризма на минаваща вещица, издърпах гладките бродирани чаршафи над главата си, и прошепнах: „Света Дево, Богородице, моли се за нас“, за да ме защити тя от изпълнения ми с ужас кошмар. После чух викове и ужасяващия пукот на алчни пламъци, събудих се с глухо блъскащо в гърдите ми сърце, седнах в леглото и уплашено огледах белосаните стени на стаята си.
Стените бяха оранжево-алени от потрепващата светлина на отразени пламъци, дочух глухото, възбудено жужене на чакащата тълпа. В скръбта и объркването си бях спала твърде дълго — бях спала твърде дълго и те бяха натрупали подпалките около стъпалата ѝ, и вече ги бяха запалили. Сграбчих наметката си и изтичах боса през отворената врата на стаята си, навън, в галерията за жените, където светлината блестеше ярко през цветното стъкло на еркерния прозорец, а през отворения прозорец, край който се бяха събрали жените, нахлуваше дим. Илайза Херинг се обърна към мен — едната страна на лицето ѝ беше озарена от ярко горящия огън навън — и каза: „Викахме ви, но бяхте дълбоко заспала. Елате бързо, лейди Алис, пламъците я подхванаха.“
Не казах нищо, а хукнах към вратата, надолу по витите стълби, и навън — във вътрешния двор.
Бяха издигнали клада за нея в квадратната, пълна с камъни яма пред тъмничната кула, и бяха натрупали в основата на купчината сухи подпалки, а отгоре — наръчи дърва, за да горят ярко и силно.
Пред огъня стояха войниците, слугите, лорд Хю, свещеникът Стивън и моят Хюго. Но не бяха позволили на хората от града да се приближат, боейки се от гнева им. Хюго се обърна и ме видя на прага: косата ми се вееше, свободно пусната, очите ми бяха изцъклени от страх. Той протегна ръка да ме повика, понечи да тръгне към мен, но аз бях твърде бърза за него.
Затичах през вътрешния двор към огъня, към пламъците, и през трептящия от горещина въздух видях бялото, измъчено лице на Хилдебранд. Вятърът духаше от запад — чист вятър, който носеше мирис на дъжд — и не позволяваше на пламъците да стигнат до мен. Започнах да лазя тромаво, като дете, което се катери по скала, по широко разстланите подпалки, а после — нагоре по сноповете дърва и пръчки, до централния стълб, после сграбчих слабото ѝ, измъчено тяло през коленете, успях да стъпя здраво на крака, изтеглих се нагоре и я прегърнах през кръста.
Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба, тя не можеше да ме прегърне. Но обърна лице към мен и насинените ѝ очи бяха пълни с любов. Не казваше нищо, мълчеше, сякаш я бе обзел покой, като в безмълвното око на бурята, докато пламъците се прокрадваха по-близо, навсякъде около нас, като езици на гладни змии, а аз се задушавах от виещия се дим и губех свяст от горещината и от ужаса.
Дълбоко в корема ми бебето се бунтуваше и се бореше, сякаш също можеше да почувства горещината, сякаш също искаше, повече от всичко на света, да живее. Погледнах през трептящия въздух и дима, и видях бялото, ужасено лице на Хюго да се обръща към мен, и се опитах да накарам устните си да изрекат: „Сбогом“, но знаех, че той не може да ме види както трябва. Зрението му бе твърде замъглено, изневеряваше му бързо. Не можа да ме види, когато му казах „Сбогом“.
Прегърнах я здраво през кръста, опитах се да стоя неподвижно като жена, чиято вяра ѝ дава кураж. Нямаше полза. Вързопите сухи дърва под краката ми се разместваха, пламъците тръгваха отдолу и езиците им се издигаха нагоре. Пристъпвах от крак на крак в глупашки танц, напразно опитвайки се да спася босите си крака от болката на изгарянето.
— Алис! Скачай! — изкрещя Хюго. Удряше пламъците с наметалото си. Стивън беше зад него и крещеше да донесат вода, за да потушат огъня. — Отскочи! — изкрещя пронизително Хюго.
Старият лорд стоеше плътно зад него, протегнал ръце към мен.
— Слез, Алис! — извика ми той. — Махни се!
После Хюго се хвърли покрай баща си към пламъците, но Стивън и още няколко мъже го дръпнаха обратно. Видях ги как се борят с него, докато изплашено пристъпвах от един крак на друг, а горещината се стелеше около мен като драконов дъх. През маранята виждах как лицето на Хюго ме гледа, как устата му зове името ми, видях в очите му ужаса, че ще ме изгуби, и тогава разбрах — може би за пръв път — че той ме беше обичал. И че за малко — Бог е свидетел, само за съвсем, съвсем малко — и аз го бях обичала.