Извърнах лице от него, от замъка, от всички тях. Облегнах глава на слабото ѝ рамо и обвих по-здраво ръце около кръста ѝ. Пламъците се бяха издигнали с потрепване до задния край на кладата и опърленото въже, което пристягаше китките ѝ зад гърба, изведнъж се разпадна. Осакатената ѝ, измъчена ръка замилва косата ми, отпусна се на главата ми в благословия. И въпреки парещата болка в краката и горещия дим в гърлото ми, въпреки непрестанното, безсмислено пулсиране на страха из цялото ми тяло, аз се почувствах спокойна — най-сетне намерила покой. Защото най-сетне знаех къде ми е мястото, и защото най-накрая бях открила обич, която нямаше да предам.
Последното, което почувствах, по-силно дори от стария си, постоянен ужас от огъня, бяха ръцете ѝ, които ме обгръщаха, и гласът ѝ. Тя изрече:
— Дъще.