— Не и това — каза Ан, с много нисък глас. — Ще остана при теб, Морах, и ще работя за теб, както преди. Сега зная повече, и мога да чета и пиша. Освен това познавам повече билки и цветя — градински цветя, не само диви. Но ще върша само богоугодна работа, само изцеляване и бабуване. Никакви магии, никакви заклинания. Аз принадлежа на Христа. Ще се придържам към обетите си тук, възможно най-добре, докато успея да намеря място, където да отида, докато успея да намеря игуменка, която е съгласна да ме приеме. Ще върша богоугодна лечителска работа тук, ще бъда Христова невеста тук… — тя се огледа наоколо и допълни сломено: — … на това окаяно място. — Ще върша тази работа възможно най-добре.
— Хубаво — каза Морах, напълно невъзмутима. — Ще работиш за мен. А след като младият лорд замине на север да тормози шотландците и забрави новото си забавление — да измъчва монахините — може да слезеш до Касълтън и да се опиташ да научиш някакви новини.
После с усилие се изправи на крака и изтръска мръсната си рокля.
— Сега, след като се върна, можеш да окопаеш онази леха — каза тя. — Обрасна с бурени, откакто ти си тръгна. Намислила съм да насадя там малко репи за зимните месеци.
Момичето кимна, изправи се на крака и отиде до вратата. Отстрани беше подпряна нова мотика — заплащане в натура, задето беше омагьосала влизащия в чужд имот добитък на един съсед.
— Сестро Ан! — повика я тихо Морах.
Тя веднага се обърна рязко.
Морах я погледна намръщено:
— Няма да отговаряш на това име никога повече — каза тя. — Чуваш ли ме? Никога. Сега отново си Алис, и ако някой те пита, казвай, че си живяла при роднини близо до Пенрит. Ти си Алис. Това е името ти. Дадох ти го веднъж, сега ти го давам отново. Забрави, че си била сестра Ан: това беше друг живот, и той завърши зле. Сега си Алис — запомни това.
Глава 2
Непосредствено след опожаряването на абатството плъзнаха войници и грабители, последвали слуховете за скрито съкровище и златни бокали. Нямаха голям късмет в селото Боус, където половин дузината семейства не се отнасяха любезно към непознати, и където повечето от тях сега бяха останали без работа, след като абатството бе разрушено и услугите им не бяха необходими. Морах разгласи, че си има нова ученичка, а ако някой помнеше предишното момиче, изчезнало преди четири дълги години, никой не спомена това. Не беше време за предположения и клюки. Около развалините на абатството още сновяха дузина скитници — бегълци от приюта на монахините, които нямаше къде другаде да отидат. Селяните от Боус заключваха вратите си, прогонваха всички, които предявяваха права над някое жилище, и предпочитаха да не говорят за абатството, за монахините, за нощта на пожара или пък за дребните кражби и плячкосването на разрушеното абатство, които продължиха и по-късно.
Говореше се, че опожаряването на абатството било грешка. Войниците, водени от младия лорд Хюго, се връщали у дома от набег срещу разбойниците по шотландската граница, и спрели в абатството само да сплашат монахините, да ги накарат да се подчинят на кралската воля, да предадат съкровището си и да се откажат от лошите си папистки порядки. Всичко започнало с разюздано забавление, с накладения буен огън от парчета дърво и катран. Щом пламъците плъзнали по манастира, Хюго вече не можел да направи нищо, а освен това всички монахини бяха загинали в първите минути. Така или иначе, младият лорд бил пиян и не можеше да си спомни нищо. Той се изповяда и се покая пред личния си свещеник — отец Стивън, поклонник на новата вяра, който не виждаше кой знае какъв грях в потъпкването на едно гнездо на вероломни паписти — а селяните събраха каквото можаха от разрушената сграда и после започнаха да извозват камъните. Само няколко седмици след завръщането си в колибата на Морах, Алис вече можеше да ходи където пожелае: никой не разпозна в нейно лице полумъртвото от глад бездомно дете, което беше напуснало селото преди четири години. Дори да я познаеха, никой не би поел риска да съобщи за нея, защото това би накарало лорд Хю, или, което би било по-лошо — сина му, необуздания млад лорд — да връхлети върху селото.
Алис можеше да ходи свободно в селото, когато пожелаеше. Но тя кръстосваше най-вече земите около реката. Всеки ден, след като беше копала и плевила прашните буци пръст в зеленчуковата леха, тя слизаше до реката да си измие ръцете и да наплиска лицето си с вода. В първите няколко дни се разсъбличаше и нагазваше във водата с тракащи зъби, за да отмие от себе си мириса на пот, дим и бунище. Нямаше полза. Пръстта под ноктите и мръсотията в гънките на кожата ѝ не можеха да се изчистят в студената, дъхаща на тиня вода, а и без друго, когато изгазеше обратно до заскрежения бряг, трепереща и с настръхнала кожа, Алис имаше само мръсни дрехи за обличане. След няколко седмици престана да потръпва от отвращение при миризмата на собственото си тяло, скоро вече едва усещаше дори силната воня на Морах. Все още плискаше лицето си с вода, но вече не се надяваше да се поддържа чиста.