Реших да направя последен опит. След като се чуха три позвънявания, някой вдигна. Веднага познах гласа на Андреа от другата страна на линията.
— Какво искаш? — попита тя.
— Атина помоли да се обадя. Всичко наред ли е?
— Очевидно всичко е наред. И всичко е зле. Зависи как искаш да погледнеш на нещата. Но смятам, че ти можеш да помогнеш.
— Тя къде е?
Андреа затвори без повече обяснения.
Диъдри О’Нийл, позната като Еда
Атина се настани в един хотел близо до дома ми. Лондонските новини, свързани със събития от местен характер, особено за малките конфликти в крайните квартали, никога не стигат до Шотландия. Нас не ни интересува особено как англичаните се справят с дребните си проблеми. Ние си имаме наше знаме, наш футболен отбор, а скоро ще си имаме и парламент. Трогателно е, че сега още сме с телефонния код на Англия, имаме техните пощенски марки и ни се налага още повече да подчертаваме поражението на нашата кралица Мария Стюарт в борбата за трона.
Тя накрая била обезглавена от англичаните — под религиозен претекст, то се знае. Проблемите на моята ученичка не представляваха някаква новост.
Оставих Атина да си почива цял ден. На другата сутрин, вместо да вляза в малкия храм и да работя, прилагайки ритуалите, които познавам, реших да я заведа със сина й на разходка в гората близо до Един-бург. Там, докато детето играеше и тичаше на воля сред дърветата, тя ми разказа подробно какво става.
Щом свърши, заговорих аз:
— Ден е и на небето има облаци. Но освен облаците хората вярват, че там живее и всемогъщият Бог, който направлява човешките съдби. Същевременно ето го сина ти. Погледни краката му, чуй звуците край него — тук долу е Майката, много по-близо. Тя носи радост на децата и дава енергия на онези, които се движат по тялото й. Защо хората предпочитат да вярват в нещо далечно и забравят видимото, истинското проявление на чудото?
— Аз знам отговора, защото там горе някой направлява и издава заповеди, скрит зад облаците, и неговата мъдрост е неоспорима. Тук долу ние имаме физическия контакт с вълшебната действителност и свободата сами да изберем къде да ни отведат стъпките ни.
— Хубави и точни думи. Но смяташ ли, че хората искат това? Дали искат да притежават свободата сами да избират стъпките си?
— Мисля, че да. Тази земя, по която стъпвам, очерта пред мен много странни пътища — на скитница от вътрешността на Трансилвания към град в Близкия изток, оттам в друг град на един остров, после в пустинята, отново в Трансилвания и тъй нататък. От една банка в покрайнините ме пратиха в компания за продажба на недвижимо имущество в Персийския залив. От група по танци към един бедуин. И щом усетех, че краката ми вървят напред, аз казвах „да“ вместо „не“.
— А какво спечели от всичко това?
— Днес мога да виждам аурата на хората. Мога да събуждам Майката в душата си. Животът ми сега има смисъл, знам за какво се боря. Но защо питаш? Ти също си получила най-важната мощ — дарбата да лекуваш. Андреа може да предсказва и да разговаря с духове. Стъпка по стъпка съм проследила нейното духовно развитие.
— Какво друго спечели?
— Радостта, че съм жива. Знам, че съм тук, всичко е чудо и се разкрива пред нас.
Детето падна и удари коляното си. Атина инстинктивно хукна към него, почисти раната, каза, че няма страшно, и то отново се върна към игрите си в гората. Използвах случая като знак свише.
— Това, което стана със сина ти, стана и с мен. А сега става и с теб, нали?
— Да. Но не мисля, че съм се спънала и съм паднала. Смятам, че отново минавам през изпитание, което ще ми посочи следващата стъпка.
В такива моменти учителят не бива да казва нищо. Трябва само да благослови ученика си. Защото колкото и да иска да му спести болката, пътищата са начертани и краката копнеят да ги следват. Предложих вечерта отново да се върнем в гората, само двете. Тя попита къде може да остави сина си. Аз щях да уредя гледачка — имах съседка, която ми бе задължена за разни услуги и с огромно удоволствие би се погрижила за Виорел.
Привечер се върнахме на същото място. По пътя си говорихме за неща, които не бяха свързани с предстоящия ритуал. Атина ме беше видяла да си правя кола маска с нов вид восък и беше силно заинтригувана да разбере какви са предимствата пред старите методи. Разговаряхме оживено за суета, мода, за местата, където може да се пазарува по-евтино, за поведението на жените, за феминизма, за прически. В даден момент тя каза нещо от рода на „душата няма възраст, не знам защо се вълнуваме от тези неща“, но веднага си даде сметка, че няма нищо лошо в това просто да се отпусне и да води съвсем повърхностен разговор.