Гледах Девата с младенеца в скута и й казах: „Ти, която си майка, знаеш какво става. Можеш да поискаш от мен всичко, но спаси дъщеря ми, защото смятам, че тя е на път да се погуби.“
Усетих как Шерин ме притиска към себе си. Тя отново заплака, но този път беше различно. Аз правех всичко възможно да овладея вълнението си.
— И знаеш ли какво почувствах в този момент? Че тя разговаря с мен. Казваше ми: „Чуй ме, Самира, аз също мислех така. Дълги години страдах, че моят син не се вслушваше в думите ми. Тревожех се за неговата безопасност, смятах, че не умее да подбира приятелите си, не уважава законите, обичаите, религията и възрастните хора.“ Налага ли се да ти разказвам останалото?
— Не се налага, аз те разбирам. Но, така или иначе, бих искала да го чуя.
— Накрая Девата ми каза: „Синът ми не ме послуша. И днес съм щастлива, че стана така.“
Много нежно отместих главата й от рамото си и станах.
— Трябва да хапнете.
Отидох в кухнята, приготвих лучена супа и ливанско табуле, притоплих безквасния хляб, сложих масата и обядвахме заедно. Говорихме си за обикновените неща, които в такива моменти ни сплотяват и оправдават радостта да сме спокойни заедно дори когато навън бурята изкоренява дървета и сее разруха. То се знае, че привечер моята дъщеря и моят внук щяха да излязат от дома ни и да се изправят отново срещу ветровете, гръмотевиците и мълниите, но това си беше техният избор.
— Мамо, ти каза, че би направила всичко за мен, вярно ли е?
Разбира се, че беше вярно. Бих дала живота си дори ако се наложеше.
— Не смяташ ли, че и аз трябва да направя нещо за Виорел?
— Мисля, че това е инстинкт. Но освен инстинкт е и най-голямото проявление на любовта ни.
Тя продължи да се храни.
— Знаеш, че срещу теб е заведено дело и че баща ти е готов да ти помогне, ако пожелаеш.
— Разбира се, че искам да ми помогне. Вие сте моето семейство.
Премислих два-три пъти и накрая не се стърпях:
— Може ли да ти дам един съвет? Знам, че имаш влиятелни приятели. Говоря за онзи журналист. Защо не го помолиш да публикува историята ти и да разкаже твоята версия за фактите? Пресата дава твърде много поле за изява на свещеника и накрая хората ще решат, че е прав.
— Значи, освен че приемаш нещата, които правя, искаш и да ми помогнеш, така ли?
— Да, Шерин. Дори да не те разбирам, дори да страдам понякога така, както Богородица навярно е страдала през целия си живот, дори да не си Исус Христос и да нямаш велико послание към света, аз съм до теб и искам да те видя как побеждаваш.
Херън Райън, журналист
Атина влезе тъкмо когато трескаво се опитвах да си представя идеалното според мен интервю относно събитията в Портобело и възраждането на Богинята. Това беше изключително деликатна тема.
В склада аз виждах една жена, която казва: „Вие можете; постъпете така, както ви учи Великата майка — повярвайте в любовта, и чудесата ще започнат да се сбъдват.“ И тълпата се съгласяваше, но това не можеше да продължи дълго, защото живеем във време, когато заробването е единственият начин за постигане на щастие. Свободният избор изисква прекалено голяма отговорност и усилия и носи болка и тъга.
— Трябва да напишеш нещо за мен — помоли тя. Отвърнах, че е добре да изчакаме малко. Всичко можеше да отмине от само себе си идната седмица. Все пак бях подготвил някои въпроси за женската енергия.
— В момента караниците и скандалите представляват интерес единствено за квартала и таблоидите. Нито един уважаван вестник не е публикувал и ред по въпроса. В Лондон е пълно с подобни конфликти и не е препоръчително да се привлича вниманието на сериозната преса. По-добре ще е две-три седмици да не събираш групата.
В същото време смятам, че ако подходим с необходимата сериозност към темата за Богинята, можем да накараме доста хора да зададат куп важни въпроси.
— По време на една вечеря ти каза, че ме обичаш. А сега, освен че ми обясняваш как няма да ми помогнеш, ме караш да се откажа от нещата, в които вярвам, така ли?
Как трябваше да изтълкувам думите й? Дали най-накрая приемаше предложението ми от онази вечер, предложение, което ме следваше през всяка минута от живота ми? Ливанският поет беше казал, че е по-важно да се дава, отколкото да се получава. Въпреки че това бяха мъдри думи, аз бях част от така нареченото „човечество“. Имах слабости, имах моменти на колебание, имах желание просто да живея спокойно, да се отдам на чувствата си, без да задавам въпроси, без дори да искам да узная дали любовта ми е споделена, или не. Достатъчно ми беше тя да позволи да я обичам, толкова. И съм сигурен, че Агия София изцяло ще се съгласи с мен. Атина беше в живота ми от близо две години и аз се страхувах да не би да продължи по пътя си и да изчезне от хоризонта, без дори да съм успял да я придружа поне в част от прехода й.