— За любов ли говориш?
— Моля те за помощ.
Какво да правя? Да се овладея и да се държа хладнокръвно, да не пришпорвам нещата, за да не ги разруша, така ли? Или да направя крачката, която остава — да я прегърна и да я защитя от всички злини?
— Аз искам да ти помогна — отговорих, въпреки че в главата ми настоятелно звучаха думите: „За нищо не се притеснявай, аз мисля, че те обичам.“ — Моля те да ми се довериш. Бих направил всичко, абсолютно всичко за теб. Дори да кажа „не“, когато смятам, че е правилно. Поемайки риска да не ме разбереш.
Разказах й, че заместник-главният редактор ми е предложил да подготвя поредица от материали за възраждането на Богинята, където беше предвидено и интервю с нея. Споделих как отначало хрумването ми се е сторило отлично, но сега разбирам, че е по-правилно да изчакаме малко.
— Или искаш да продължиш напред с мисията си, или искаш да се защитиш. Знам, че възприемаш делата си като особено важни, а не както ги възприемат останалите. Съгласна ли си с мен?
— Мисля за сина си. Сега всеки ден има проблеми в училището.
— Ще минат и ще заминат. След седмица никой вече няма да говори за това. Тогава ще настъпи моментът да действаме. Но не за да се защитаваме от идиотските нападки, а за да обясним убедително и задълбочено мащаба на твоето начинание.
А ако се съмняваш в чувствата ми и си решила да продължиш напред, ще дойда с теб на следващата сбирка. Да видим какво ще стане.
И следващия понеделник аз я придружих. Вече не бях просто част от тълпата. Сега можех да видя нещата по нейния начин.
Хора, които се трупаха на мястото, цветя и овации, девойки, които я наричаха „жрица на Богинята“, две-три хубаво облечени дами, които молеха за лично посещение заради заболяване в семейството. Тълпата започна да ни блъска, запречвайки входа — изобщо не ни беше хрумвало, че ще ни е необходима охрана. Уплаших се. Хванах я под ръка, прегърнах Виорел и влязохме.
В претъпканото помещение ни чакаше разгневената Андреа.
— Смятам, че днес трябва да им кажеш, че не правиш чудеса! — викна тя на Атина. — Ти си се оставила да те завладее суетата! Защо Агия София не каже на всичките тези хора да си вървят?
— Защото тя им посочва болестите — отвърна Атина предизвикателно. — И колкото повече хора се възползват от това, толкова по-добре.
Разговорът щеше да продължи, но тълпата ръкопляскаше и Атина се качи на импровизираната сцена. Пусна малкия касетофон, който носеше от къщи, даде указания никой да не следва ритъма на музиката, помоли ги да танцуват и ритуалът започна. В даден момент Виорел отиде в ъгъла и седна — дойде мигът, когато Агия София трябваше да се появи. Атина отново извърши онова, което вече толкова пъти бях виждал — внезапно спря звука, хвана с ръце главата си, а хората мълчаха и се подчиняваха на невидимата команда.
Ритуалът се повтори. Бе извършен по същия начин — въпроси за любов, които биваха отхвърляни, и други за тревоги, болести и лични проблеми, които бяха обсъждани. От мястото си можех да видя, че очите на някои хора са пълни със сълзи, а други сякаш се намираха пред светица. Дойде мигът за последната проповед преди всеобщото отдаване на почит към Майката.
Понеже вече знаех какво следва, започнах да се чудя как да излезем по най-безпроблемния начин, с колкото се може по-малко усложнения. Бях склонен да приема думите на Андреа да кажем на хората да не търсят чудеса тук. Отправих се към Виорел, за да напуснем мястото, щом майка му свърши да говори.
Но точно тогава чух гласа на Агия София:
— Днес, преди да приключим, ще говорим за диети. Забравете всички приказки за режим на храненето.
Диети? Режим на храненето?
— През всичките тези хилядолетия ние сме оцелели, защото сме могли да се храним. Но днес това сякаш се превръща в проклятие. Защо? Какво ни кара да се опитваме на четирийсет години да имаме същото тяло както когато сме били млади? Възможно ли е да спрем времето? Разбира се, че не. За какво ни е притрябвало да сме слаби?
Чух някакъв ропот сред публиката долу. Вероятно очакваха някакво по-духовно послание.
— Ами не ни е притрябвало. Купуваме книги, ходим на фитнес, похабяваме една голяма част от вниманието си в опити да спрем времето. А би трябвало да ликуваме заради чудото, че сме на този свят. Вместо да мислим как да живеем по-добре, ние сме обсебени от притеснения за теглото си.