Клепачите му потрепнаха, когато тя хвана раменете му и започна да го влачи. Падна на колене, прободена от остра болка в ребрата. Сложи ръка върху сърцето си и се овладя.
Отвори очи и видя — о, чудо, — че той я наблюдава. Устните му се раздвижиха, но не излезе никакъв звук.
— Опитай отново — насърчи го тя, питайки се дали не е полудяла, но после го докосна по челото и разбра, че всичко е наред.
Едва-едва той прошепна:
— Ти ме върна обратно.
Тя го е върнала обратно? Почти се засмя. Та тя само вика и плака пред смъртта.
— Не аз…
— Помогна ми… — Той вдигна ръка и заопипва наоколо. Алана я пое в своята. — Сълзите ти… Любовта ти…
Тя отново се разплака, посегна да избърше сълзите от страните си и изведнъж попита:
— Можеш ли да се движиш?
Глупав, безсмислен въпрос особено когато искаш да кажеш толкова много други неща.
— Разбира се, — Надигна се на лакти, — Виждаш ли?
— Във водата си. Одеялото се мокри.
Иън запълзя бавно към брега. Тя се засуети около него, готова да помогне, но несигурна дали трябва да се намеси.
— Извинявай! — Отпусна се, останал без сили. Извиняваше й се, че е останал без дъх. — Много съм немощен.
— Естествено е да се чувстваш така. Никога преди не си бил мъртъв. — Наведе се към него. — Ще ти помогна да седнеш.
Най-сетне проумя, че това наистина е той — Иън. Беше се завърнал при нея и сега посягаше да помилва лицето й.
— Алана, видя ли луната, вятъра, морето? Разбра ли?
Тя не бе в състояние да промълви и дума. Само кимна плахо.
— Обичам те! Ти си част от мен — най-добрата част. Не можах да те оставя.
— Слава Богу!
— Да, слава на Бога. На моя Бог.
Придърпа я в прегръдките си и я задържа. Просто я задържа.
Това бе единственото място на света, където тя желаеше да бъде. Наслаждаваше се на топлината му, на дъха му, на ударите на сърцето му, което биеше сигурно и в такт с нейното. Усети изпълнения със сол морски бриз и студения пясък, чу грохота на вълните, които отново заливаха скалите. Никак не й се тръгваше, но той трябваше да си почине пред огъня.
— Да вървим.
— Да. Алана?
— Какво?
Помогна му да седне, после да се изправи. Придържаше го, докато си възвърна равновесието.
— Виж какво донесох.
Погледна към протегнатата му ръка. Там, на пръста му, проблесна нещо. Неговият пръстен! Тя пое ръката му, вдигна я към устните си и целуна пръстена.
— Изрекох съкровените си брачни обети пред него. Радвам се да го видя отново.
— И аз се радвам, че го получих обратно. Алана? — Затършува из джоба на панталоните и измъкна намаслената кожена торбичка. Отвори я и нареди: — Подложи си ръцете!
Тя се подчини и в дланите й се изсипа блестящ водопад от морски опали. От топлината на ръцете й те се промениха — станаха по-ярки и засияха от радост. С нейната радост.
Вдигна глава, за да го дари с усмивката си, но той гледаше към океана.
И тя се обърна натам. И ги видя. Водните духове.
Иън им махна.
— Дошли са да ни поздравят.
Алана дочу тихите им викове, а сред тях и един по-особен глас.
Гласът на Мюрън.
Иън също го долови и се усмихна. После силно прегърна Алана и я обърна към скалата.
— Хайде, любов моя, да вървим във Фионауей. Да се прибираме вкъщи.
Огромен, неспокоен и могъщ, океанът се нахвърля върху западното крайбрежие на Шотландия. Тънки ивици земя се впиват във водата, опитвайки се да уловят вечността, но губят под постоянния напор на вълните. Вятърът поема аромата и го понася към Шотландските планини, обвити в дантелени мъгли. Там, където земята и морето се срещат, живеят странни същества — хора или водни духове…
Някои умират. Други оживяват. Някои загиват заради неспазени обещания. Други се спасяват чрез силата на безкрайната любов.
Такъв е и моят син. Името му е Иън. Той има онова, което аз никога не намерих — приятелка и любима.
Направи така, че да се сбъдне най-голямата ми мечта — даде ми дъщеря, която толкова обичам.
Алана…
Около тях виждам шест момиченца и първото момченце, родено в този клон на рода Маклауд. Виждам успехи, богатство и щастие. Дълъг живот и вечна любов.
А какво повече може да иска една майка за своите деца?
Мюрън — воден дух, август 1800