— Пфу! — Иън размаха ръка, за да разсее силния аромат на тревите и се запъти към пламтящия огън в огромната камина. — Ранилист? Не се ли прилага срещу зли духове?
Тя вдигна подигравателно вежди.
— О, мъж с широки познания! Макар да ми се струва, че понятията взаимно се изключват.
Не я зашлеви. Нито я смъмри. Дори не се намръщи. Просто не обърна внимание на обидата й, сякаш тя нямаше никакво значение за него.
Алана не знаеше как да тълкува поведението му, но то определено не й харесваше.
— Можеш ли да му помогнеш да се почувства по-леко? — Иън грееше гърба си. — Плаши прислугата с крясъците си. Не смеят изобщо да влизат в тази стая.
— Кой се грижи за него?
— Предимно аз.
Из Шотландия се правеха много магии. Цял живот бе слушала разкази за елфи, джуджета и вълкодави. Фионауей оцеляваше благодарение на магии, но Алана никога не бе виждала истински магьосник.
Докато не срещна Иън. Привлекателен бе прекалено слаба дума. Той се придвижваше като част от нощта — тъмен, невидим — и се носеше като буря над океана. Тялото му сякаш бе изваяно от природните стихии — грациозно и мощно. И тази лъскава, добре гледана брада!
Очите му се присвиха. Наблюдаваше я.
— Как се казваш?
— Във Фионауей наричаме вещиците Маб.
— Аха. — Прокара ръка по затопления си гръб. — Значи не винаги са те наричали Маб?
— Взех името, когато старата вещица умря.
Със самодоволния вид на мъж, който прави заключение, той отбеляза:
— Следователно не си стара вещица. Вероятно някога си била истинска лейди?
От уплаха тя се удари в леглото, но господин Феърчайлд не трепна.
— Откъде ти хрумна подобно нещо?
— Говориш английски доста добре за селянка.
Предизвикателно, а и за да отклони вниманието му, тя попита на свой ред:
— На колко си години?
— Тридесет и четири. Кога почина старата вещица?
— Преди шест месеца. Винаги ли си живял с баща си?
— От дванадесетгодишна възраст. Колко време вече си вещица?
— Четири години. Къде е майка ти?
— Изостави ме. Самотна ли си?
— Изоставила те… — Изведнъж осъзна въпроса му и потрепери. — Самотна ли? Ами… да. — За да си възвърне самообладанието, попита: — А ти?
Той се засмя. Дълбок, гърлен, приятен смях. Крайчетата на очите му се присвиха, устните му се изгладиха. Този мъж, когото смяташе за извънредно опасен, буквално преливаше от чар. А така ставаше още по-опасен.
— Какво да направя, за да се погрижиш за баща ми?
— Трябва ми… — Пое дълбоко въздух и се опита да успокои сърцето й. Той не я прелъстява. За него тя е старица. Каквито и трепети да изпитва, те са резултат на самотата.
— Трябва ми котел с вряща вода и няколко прислужника.
Забеляза скептичното му изражение.
— Аз съм вещицата! Аз нареждам!
— За колко време са ти нужни?
Алана дълго изучава неподвижната фигура на Лезли.
— Точно както и лекаря, за когото спомена, никога не съм виждала подобно нещо… Но… Е, няма значение. Откога е така?
— Не иска да ми каже, но те уверявам, че е пратил да ме извикат само защото е съзнавал края си. Значи… — Иън пресметна наум — …поне от два месеца.
Тя се извърна отново към леглото. Опита се да потисне омразата и вината, които Лезли Феърчайлд пробуждаше у нея. Той я прогони от дома й, принуди я да порасне и да стане по-веща, докато самата тя би предпочела да си бъде наивна лейди, господарка на Фионауей. Ненавиждаше този мъж, обречен да умре, и то болезнено.
— Слуховете за неговата болест се носят доста по-отдавна.
— Така си и мислех.
Иън я изгледа изучаващо. После кимна и се отправи към вратата.
Самата тя бе обзета от силно любопитство.
— Може ли да задам още един въпрос?
Той се извърна и вдигна вежди:
— Досега не искаше разрешение.
— А ти защо въобще отговори на въпросите ми? Защо не ме зашлеви за нахалството и не ми нареди да си гледам билките?
— Защото си интелигентна жена. — Усмихна се и сред подрязаната му черна брада се мярнаха бели остри зъби. — Интелигентна. А мислех, че понятията взаимно се изключват.
Глава 5
— Госпожо вещице?
Приглушеният глас на Уайлда накара Алана да извърне глава и да се взре в тъмнината.
— Госпожо вещице, заета ли сте?
Алана погледна към притихналия Лезли, после към госпожа Армстронг. Дали наистина е заета? Грижеше се за него вече три денонощия — стана свидетел и на яростни пристъпи, и на смъртни припадъци. Май беше доста заета.
Вратата обаче се отвори с проскърцване и Уайлда надникна.