Но все пак можеше да направи нещо.
Погледна отново мъжете Маклауд, застанали до Уайлда. Тази вечер Брайс и Едуин ще бъдат омаяни и захласнати от всяка нейна дума и ще си съперничат за вниманието й.
И няма да забележат кога Иън се измъква, за да прелъсти една вещица.
За пръв път водните духове и представителите на семейство Маклауд сключили съюз през една страховита зима във Фионауей. Така разказва легендата. Поданиците на Маклауд умирали от глад и студ, а господарите не били в състояние да направят нищо. Нямали и какво да продадат на богатите си съседи, за да купят храна и дърва. Водните духове не понесли плача на децата и извадили от дълбините камъни. Скъпоценни камъни с приглушени цветове и тайнствени свойства. Хората ги взели, занесли ги на юг, където слънцето греело по-топло, и за свое учудване открили, че получават добри пари за тях. Но понеже били от рода Маклауд, настоявали да се издължат.
Маклаудови не приемали нищо даром.
Водните духове обаче имали нужда от въздух, защото излизали на сушата, когато се чифтосват. Така преди много, много години Маклаудови и водните духове се споразумели. Написали договор и сключили съюз.
Глава 8
Слънцето се скри зад облаците и бризът стана малко по-студен. Алана се гмурна в хладните води и заплува към брега. Теченията бяха коварни, а тя остана прекалено дълго във водата. Беше й студено и се чувстваше изморена, но как само я екзалтира съществуването на съюза!
Порейки вълните, огледа пустия плаж и околните скали. Нищо не помръдваше. Само растенията се полюшваха от вятъра.
Така и очакваше. Никой селянин не смееше да слезе на брега след залез слънце, когато водният дух на Фионауей се носеше по вълните. Хвърли поглед назад към зелените води. Никакъв воден дух! Толкова ги бе умолявала да й дадат възможност да ги зърне. Но въпреки това вярваше, че са тук. В края на краищата преди малко видя доказателство.
Стъпи на брега на пръсти. Взе грубия ленен пешкир и сръчно се подсуши. Обви го около косите си и надяна робата. В спускащия се здрач това бе достатъчно, за да не я разпознае някой случайно срещнат рибар.
В такъв момент винаги ставаше неспокойна.
А тази вечер, докато поемаше към хълмовете в края на долината, й се стори, че вятърът нашепва името й.
„Алана… Алана…“
Огледа се, но не видя никого. Плажът се простираше в далечината, под къщата на имението Фионауей. Селцето се гушеше в другия край на долината — не беше възможно някой да я вика и оттам.
Дали не бяха обитателите на океана, водните духове, закопнели за нейното приятелство?
А дали наистина желаеше да ги види?
Пристегна кърпата около главата си и затича по пътеката към дома си, без да обръща внимание на повторното нашепване.
„Алана… Алана…“
В сенките на дърветата се спря. Вятърът се усилваше. Идеше буря. Залязващото слънце обагряше гората със странна светлина. Лъчите му изплитаха въздушни замъци. Злато къпеше клоните и танцуващите из въздуха прашинки.
„Алана… Алана…“
Извърна се. Нямаше никой.
Изпращя клонка. Чуха се стъпки.
Заряза достойнството и хукна.
Не поглеждай назад. Не поглеждай…
В този миг облаците обгърнаха света и го потопиха в нощ. Сякаш някакъв магьосник извърши преобразуването.
Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. После продължи забързано. Нито лунна светлина, нито проблясване на звезди разсейваха мрака. Напрягаше очи. Добре познаваше пътя до колибата, но тази вечер всичко изглеждаше различно. В главата й гъмжеше от истории за феи, които преместват пътеките и залавят нищо неподозиращите смъртни.
Не се боеше от феите. Но джуджетата… Те пленяваха невинни жени, сваляха дрехите им и мушкаха ребрата им с кокалестите си пръсти. Ами призраците… изцапани с пръст и наметнати с парцали…
Или историите за вълшебници, които ненавиждат предизвикателствата и ръководят орди от зли духове. Те знаят как да потърсят възмездие от една самотна жена, дръзнала да заяви, че познава древните сили. Под тяхна власт са и ветровете, и дъждовете.
Светкавиците и гръмотевиците подтикваха Алана да ускори ход, сякаш невидима ръка я буташе по гърба. Долавяше миризма на сяра, въглища и огън. Усещаше, че някой я гледа — очи в тъмнината, които се наслаждават на бягството й. Пое по планинската пътека. Пъргаво прескачаше стърчащите корени и отместваше клоните, които се протягаха да я оплетат.
Дърветата сякаш бяха оживели. Загуби кърпата си, дръпната от пръстите на злорада нимфа. Дъждът се лееше като из ведро, краката й се хлъзгаха. Пороят отми солта от косата й и вледени душата й.