Иън седна на някакъв камък и започна да обмисля следващия си ход.
Ако беше истински английски джентълмен, щеше да си тръгне и тя никога нямаше да разбере какво е видял. Ала той не беше толкова примерен — редица хора му го бяха намеквали. Пък и само наполовина беше англичанин. Другата половина… Е, не говореше често за другата си половина. А и съществуваше онази малка подробност с брачното свидетелство, което родителите му така и не си дадоха труда да извадят.
Фактът, че е извънбрачно дете, не го караше да се смята за по-различен от останалите. Оказа се достатъчно добър жените сами да го отвеждат в леглото си — видимо те доста се наслаждаваха на това, — но не и достатъчно добър някоя да се омъжи за него. Не и братовчедка му Мери, която толкова бързо се влюби в Себастиан Дурант, че не му остави никакви шансове. Не и обеднялата дъщеря на виконта. Дори не и Нел…
Сърцето му се сви от мъка при този спомен. Добрата квакерка Нел. Тя го обожаваше и така сладко отвръщаше на целувките му, че той се чудеше дали не е попаднал в Рая. Мислеше си, че го обича. Почти се бяха обрекли един на друг, но бавно, постепенно нейната привързаност премина в предпазливост. А после в страх. Когато вече не можеше да понася потреперванията й от отвращение, се напи и й призна истината за своята майка.
Така настъпи краят. Нел му изпрати обляно със сълзи писмо — умоляваше го за прошка, но било невъзможно да се омъжи за мъж като него.
Избуха бухал и се стрелна между клоните да си търси вечеря.
Иън се съсредоточи пак върху колибата. Жената вътре бе наследница на имение. Не най-голямото на Британските острови. Не и най-богатото. Но място, на което можеш да принадлежиш. Място, което го примамваше като песента на сирена.
Лезли не успя да спечели сърцето на Алана. Лошотията му работеше против него. Сега тя живееше в гората, готова да си върне земите на двадесет и първия си рожден ден, а ако по някаква причина не успееше, Брайс Маклауд бе следващият законен притежател, после Едуин, после… Кой знае колко Маклаудови чакат още?
Може би Иън всъщност й правеше услуга. Потрепери при спомена за студенината, която го обзе от допира на братята Маклауд до пръстена. Ако Брайс знаеше, че тя все още е жива, докъде ли би стигнал, за да си осигури господство над имението?
Имаше само едно нещо, което Иън бе в състояние да стори — да постъпи като истински представител на рода Феърчайлд. Да влезе в колибата и да се пъхне в леглото на Алана.
Ръцете й трепереха, докато отмерваше билките, които щеше да пусне в кипналото вино. Смляна брезова кора за болките, лайкучка за отпускане, биле усойче за навехнатия глезен, канела за вкус. Старата вещица Маб я бе научила да прави отварата за себе си пестеливо, но Алана добави щедра порция лауданум, за да заспи по-лесно.
Разбърка и отпи. Бе доста приятна. Седна на пейката. Отпи отново. Наистина беше хубаво.
Не стройната фигура на Иън я преследваше. Не можеше да се откъсне от очите му — големи, кафяви, прями и преценяващи. Почти хипнотизиращи със своята настойчивост.
Разбърка отварата, пийна солидна глътка и реши да не обръща внимание на усещането за изтръпване на зъбите, което остана в устата й.
Имаше чувството, че може да се потопи в очите му и никога да не изплува. Бури бушуваха там. Проницателността бе изписана на лицето му. И магия вероятно се криеше в допира му.
Това, разбира се, тя никога нямаше да разбере. Кой би се влюбил във вещица?
Ех, само да имаше начин да се сдобие с тези земи, без да безпокои дамата…
Такъв начин обаче не съществуваше.
Затова щеше да заяви претенциите си към Алана и земите й по най-примитивния начин, използван от толкова мъже преди него. Тук, в края на краищата, е Шотландия — примитивно място. За да си извоюва позиция, за да има правото да бъде баща и заради безопасността на самата Алана, трябваше да я притежава.
Потрепери. Влагата се просмукваше от подгизналите му ходила нагоре по краката, а хладният полъх на вятъра проникваше направо до костите му. Излезе от сенките на хълма и огледа хоризонта. Над океана се задаваха нови облаци. Скоро пак щеше да се разрази буря. Сви рамене и безшумно се отправи към колибата.
Надяваше се Алана вече да е потънала в забравата на съня. Така плановете му щяха да се осъществят къде-къде по-лесно.
Докосна вратата и я бутна. Дървената плоскост се завъртя на кожените панти. Влезе. Дочу дишането й. Дори леко похъркваше. Явно беше изтощена, а той се готвеше да я измори още повече.
Пристъпи и остави пешкира на масата до сребърната чаша и гарафата, които се открояваха със своята елегантност сред скромната мебелировка. Посегна към кепенците и широко ги разтвори. Нахлулата лунна светлина очерта светъл квадрат върху пода и придаде странно сияние на всички предмети.